„Може да бъде очарователен, когато поиска. Какъв забележителен актьор!“ — помисли си Елизия горчиво. Но тя не можеше да знае какво става в душата му. Изглеждаше наистина разтревожен, когато я намери ранена сред мочурището. По пътя до Уестърли я бе държал на ръце, не позволи на никой да я пипне, преди Дани да донесе вълшебните си церове. Алекс беше побеснял от гняв, направи всичко, за да издири негодника, който бе стрелял по нея, но не намериха и следа. А Елизия трепереше да не открият Йън и да се усъмнят в него.
Тя отегчено усукваше между пръстите си дантелката, с която бе обточена домашната й роба, после въздъхна и се изплези на човечетата от лакирания японски параван.
— Те не могат да ти отговорят, но аз мога! — прозвуча закачлив глас откъм вратата.
Елизия сепнато се обърна към усмихнатия младеж, чието лице още носеше белезите на боледуването. Той й направи смешна физиономия.
— Нарисуваните човечета ще припаднат от ужас, ако продължавате да се кривите — каза Елизия.
— Имам тайното подозрение, че и вие умирате от скука като мене — заяви той и се отпусна в едно от креслата пред горящия огън.
— Позволено ли ви е изобщо да ставате?
— Само минутка още в това проклето легло и сигурно щях да се срасна с него! — каза младият мъж. — Впрочем аз съм вашият девер, Питър Тревейн.
— Така си и помислих. Не съм свикнала да каня външни хора в стаята си.
Даже и да не го бе видяла, когато го пренасяха ранен от каретата, веднага би познала кой е. Приличаше много на Алекс, имаше същите гарвановочерни коси и орлов нос. Само че очите му бяха меко сини и дружелюбни.
— Сигурен съм, че е така. Но се надявам, че няма да остана външен човек за вас — каза Питър и й намигна свойски.
— О, едва ли — каза хапливо Елизия. — След като сте толкова дързък!
— Боже мили! Алекс имаше право. Вие съвсем не сте някакво плахо мишле. — Той се разсмя одобрително.
— Иска ми се да е така. Но всъщност трябва да ви се извиня. Та това е вашият дом! Само че като домакиня, аз би трябвало да ви забавлявам и да се грижа за вас, а не обратното.
— Само това не! До гуша ми дойдоха всичките тези грижи. Дани по цял ден ме налива с някакви дяволски горчилки, а камериерките цвърчат и пърхат около мене като ято врабци. Отгоре на това трябва да сдържам любопитството си — заяви обидено Питър.
— По отношение на мене ли? Надали има основание за любопитство.
— Самият факт, че сте моя снаха, е вече истинско чудо. Ако някой ми бе казал преди време, че Алекс ще се ожени, щях да помисля, че не е с всичкия си. И ако не познавах толкова добре брат си, щях да предположа, че вие сте го примамили в мрежите си. Ала сега, след като ви видях, съм по-склонен да приема, че просто не сте имали възможност да се отървете от него. Каквото поиска, взема си го! Дори бих ви предупредил да бъдете нащрек с него, стига да имаше изобщо някакъв смисъл! Колко съм патил от всеки спор с брат си!
— Предупреждението ви идва твърде късно. Вече си опарих пръстите. Но все пак не се оставям да ме тиранизира! — заяви Елизия с войнствено святкащи очи.
— Алекс съвсем не преувеличаваше. Имате опасен темперамент. Няма да му е лесно с вас! — Питър се разсмя, лудо развеселен от мисълта, че Алекс има да пати с тази жена.
Ала тя не се усмихна. Алекс явно нямаше намерение да си губи времето с нея. Достатъчно зает бе с красивата вдовица. Сутринта го бе видяла през прозореца да отива на езда със същата тази лейди Уудли, която й бе заявила така уверено, че той ще се върне при нея…
— Странно, че никога досега не сме се срещали в Лондон — каза Питър.
Точно в този миг се чуха гласове, вратата се отвори, влязоха Чарлз и Жан-Клод Д’Обержер. Графът държеше огромен букет от жълти рози, които поднесе на Елизия с дълбок поклон.
— Ужасно е, че ви виждам да страдате така! Бих искал да убия негодника, който ви причини това — каза той разпалено. Тъмните му очи се плъзнаха с наслада по заоблените й рамене, които примамливо се белееха сред дантелите на зеления копринен пеньоар.
— Колко мило от ваша страна, че идвате да ме посетите, графе! Благодаря за прекрасните рози! — Елизия вдигна цветята към лицето си и вдъхна аромата им.
— Как си, Питър? — попита Чарлз, когато най-после намери сили да откъсне очи от Елизия.
— И да бях умрял, ти нямаше да го забележиш! — оплака се Питър, намусен при вида на своя безнадеждно влюбен приятел.
Чарлз се изчерви и му хвърли убийствен поглед.
— Ядосан си, защото графът не донесе цветя и на тебе.
Французинът се смути.
— О, ужасно съжалявам! Не знаех, че това е прието. Моля да ми простите!
Чарлз избухна в смях, а Питър го изгледа сърдито. Елизия едва прикри усмивката си и обясни на смаяния граф, че двамата само се шегуват.