— Казват, че съм самият сатана. Но аз намерих своя рай и го държа в ръцете си… — Той шепнеше все по-пламенно, в целувките му отново гореше желанието. — Пусни ме още веднъж в рая, Елизия! — помоли страстно той.
Тя се усмихна тъжно. Рай и ад! Всеки от тях носете в себе си небе и преизподня!
Дванадесета глава
— Лейди Тревейн! Моля, събудете се! Лейди Тревейн!
Елизия промълви нещо неразбрано, сгуши се под завивката и я издърпа над главата си. Но гласът продължаваше да пъди сладката омая на съня.
— О, моля ви, милейди! Трябва да дойдете! Милейди!
Най-сетне Елизия се разсъни. Обърна се по гръб и впери очи в тъмнината.
— Какво става? — попита уплашено тя.
— Аз съм, милейди… — Някой дръпна завесите на леглото и Елизия видя в светлината на огъня неясен силует.
— Кой е?
— Аз съм, камериерката Ани… Аз… понякога помагам на Люси.
— Ани? — Елизия се прозя и въздъхна. — Да, добре. Какво се е случило, та ме будиш по това време? Сигурно едва минава полунощ?
— Минава два часът, милейди — отвърна бързо Ани.
— Два часът? — Елизия седна в леглото и разтърси глава. — Какво има, Ани?
— Трябва да ви съобщя нещо… — Момичето заговори шепнешком. — Много е важно! — Ани й подаде някакво шумолящо листче.
Елизия внимателно го пое и изгледа подозрително момичето.
— От кого е това нещо?
— Не бива да казвам. Щото е тайна. Дала съм честна дума…
Елизия отметна тежките завивки и с неохота се раздели с топлото си легло. Краката й докоснаха ледения под и тя бързо нахлузи пантофите. Приближи се до огъня да прочете бележката. Очите й бързо пробягаха по редовете.
— Ани! Веднага извади наметката ми от шкафа, онази тъмната, с кожената качулка. Побързай! Нямаме време!
Елизия се зави в дебелата наметка и дръпна качулката на главата си. — Има ли задна стълба, която да води към конюшните?
— О, да. Стълбата за прислугата…
— Води ме тогава, само че тихо! Не бива никой да разбере, че излизаме!
Тя просто изхвръкна от стаята. Краят на наметката докосна покривката на масата. Тънкото листче хартия отлетя и падна в средата на пода.
Елизия следваше тичешком слугинята през безкрайните коридори. Най-сетне Ани спря пред малка врата. Единствената светлина, която имаха, бе трепкащата свещ в разтрепераната ръка на Ани.
— Тука е, милейди. Но много внимавайте, щото е страшно стръмна. Оборите са надясно.
— Благодаря ти, Ани. Ще почукам два пъти, за да ми отвориш. Не зная колко ще се забавя.
— О, милейди! — извика Ани уплашено. — Не искам да седя сама в тъмното!
— Вътре вкъщи не може да ти се случи нищо, Ани!
— Ама знае ли човек кой може да броди из къщата през нощта? Ако някой от ония французи вземе, че нахълта и ми пререже гърлото? — Тя изхълца от страх. — А преди това ще ми направи още по-страшни работи… Разбирате, какво искам да кажа… — Ани сгуши рамене и ги обгърна с тъничките си ръце, сякаш да се пази от нещо.
— Докато си седиш тихо като мишле и не вдигаш шум, никой нищо няма да ти направи. Седни и ме чакай! — нареди Елизия.
Не можеше да губи повече време. Тя решително натисна изплашеното момиче да седне на един стол до вратата.
Стигна до конюшните без произшествия. Влезе през страничната врата. Острата миризма на коне и сено я удари в носа, докато вървеше предпазливо по пътеката между боксовете. Само тук-там някой кон изцвилваше, доловил шумоленето на наметката й. Тя вървеше като омагьосана към слабата светлинка в един от ъглите.
— Йън?
— Шшт! — предупреди я Джимс и сложи пръст на устните си. — Ще разбудим целия обор!
— Йън? О, Йън, какво е станало? — Тя коленичи до него в сламата и докосна обезобразеното му лице.
— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че се блъснах в едно дърво? — пошегува се той с отпаднал глас.
— Разбира се, че няма да ти повярвам! И по вида, а и по миризмата ти това ми прилича повече на пиянско сбиване! — Елизия се извърна, намокри една памучна кърпа и я притисна внимателно към подутото му око. Йън потръпна от докосването, но тя не отслаби натиска.
— Не разбирам защо е трябвало Джимс да те вика тук. Ти не бива още да ставаш. С тебе после ще се разправяме, Джимс! — заплаши Йън през стиснати зъби.
— По-спокойно, мастър Йън! — отвърна Джимс. Явно не бе много стреснат от заканата, че после ще си оправят сметките. — Отде можех да знам дали не сте тежко ранен? Бяхте целият в кръв, мислех, че умирате. Мис Елизия нямаше да ми прости, ако не я бях повикал… — Джимс поклати загрижено глава и сви устни: — Тия краища не са много безопасни за един Димарайс.
— Добре направи, че ме извика, Джимс! Но сега искам да зная какво се е случило, Йън! Не мога да повярвам, че едно дърво ще ти нанесе такъв точен удар право в окото — каза Елизия гневно, докато почистваше лицето му от кръвта и калта.