— И все пак е един пример за подражание, не мислиш ли?
— Пример за кого? Трябва да уточниш.
— Е, добре. Може да се каже, че той е разкрил нови хоризонти, подтикнал ни е да разширяваме познанията си за земята и хората, да бродим из чужди страни — дълбокомислено изреждаше Питър, вживял се в ролята си на древен разказвач. — И така, нека се върнем към първия Александър, от когото брат ми е наследил името си — ухили се той.
— Така и предполагах. Не съм очаквала друго — вметна Елизия заядливо.
— По време на своите пътешествия той попаднал в ръкопашен бой при абордажа на арабски кораб за превозване на роби, натоварен тежко с богатствата, спечелени от продажбата на клетите хора. Но на кораба се намирал и един особено ценен товар: щерката на някакъв шейх от пустинята. Чувал съм, че те живеели като истински крале в шатрите си. Та онези търговци на роби били отвлекли дъщерята на един такъв пустинен крал, за да търсят откуп или да я продадат на търг. Съдбата й била решена. Но ето че се явил моят прадядо и я пожелал за себе си. Тъмните й коси и жълтите като пустинята очи го омагьосали и я довел като невеста в къщата си. Така са дошли в семейството жълтите очи, които се появяват през поколение.
— Наистина чудесна история, Питър! Но се питам дали е била толкова романтична, колкото разправяш. Твоят прадядо е бил пират, който си е присвоявал всичко, което му хареса, и изобщо не е държал сметка за чувствата на бедното момиче. Представям си как е умирала от страх! Първо я отвличат търговците на роби, след това я пленява пират от задморска страна… Била е осъдена да не види никога повече семейството си.
— Е, и така може да се каже. Сигурно е бил разбойник. Обаче въпросната дама му родила осем сина и три дъщери, живяла тук, в Уестърли, до дълбока старост, заобиколена от цял рояк внуци. Съпругът й бил неин предан слуга, годините на пиратството били напълно забравени.
— Както изглежда, в семейството е имало доста опасни типове — отбеляза Елизия хапливо.
— Виждаш значи какво лошо момче може да бъде брат ми.
— Знаех го от самото начало — заяви Елизия раздразнено.
— О, така ли? А защо тогава не побягна от него като от чума? — В очите на Питър се мярна сянка на съмнение: дали Жокера не бе казал истината?
Той не знаеше каква игра играе брат му. Но ако не внимава, Алекс ще загуби Елизия, а би било наистина жалко. Дявол да го вземе! Защо се преструва, че е влюбен в Мариана? Когато беше в Лондон, толкова се радваше, че се е отървал от нея. Алекс се опитваше да накара Елизия да ревнува, а това означаваше, че наистина я обича. Иначе не би си давал този труд, не беше в неговия стил… И все пак нещо не беше наред. Ако Алекс не внимава, нещата могат да се обърнат срещу него. Питър нямаше доверие на тази лицемерна котка Мариана.
„Дяволите да го вземат!“ — повтори той на ум, като видя ядовито сбърченото чело на Елизия, вперила очи в огъня. Дали не си мислеше какво правят в момента Алекс и Мариана?
Внезапно Елизия рязко стана и остави книгата, която се бе опитвала да чете.
— Ще отида да пояздя. Не издържам повече! — и тя бързо излезе, прошумолявайки край него с розовите си фусти.
Питър понечи да я спре, но само сви рамене, защото вратата се хлопна, преди той да успее да каже и дума. Стана бавно и отиде до прозореца, проклинайки негласно брат си. Загледа се навън — мъглата се носеше на вълна, завихряше се около скалите и се стелеше над морето. Мъгла! Господи, какъв тягостен ден! Надяваше се, че Елизия не ще се реши да излезе. Но тя беше в едно такова непредсказуемо настроение, че всичко можеше да се очаква. Твърдоглаво момиче. Излиза всеки ден със своя страховит Ариел, все едно какво е времето. Нищо чудно, че между нея и Алекс непрекъснато хвърчат искри. Питър поклати глава и си наля глътка бренди, преди да се изложи на студа и на гнева на Елизия.
Елизия пъхна дебелия том обратно между книгите на лавицата и си отбеляза мястото. Ще трябва да започне да го чете отначало. Главата й бе толкова заета с мисли, че не можеше да си спомни и половината от онова, което бе прочела сутринта.
— Любима моя, най-после сме сами! Трябва ли винаги да сме следени от нежелани погледи и любопитни уши?
В плътния глас на мъжа имаше по-скоро досада, отколкото оплакване. Елизия се вцепени, когато вратата на библиотеката се затвори и се чу шумолене на коприна.
— О, Алекс? Защо тук? Знаеш, че мразя книгите. А тук има цели купища.
— Нали искаше да бъдем сами, Мариана — отвърна Алекс с плътния си дълбок глас.
— Разбира се, че исках. И това бе причината…
В стаята бе съвсем тихо. Елизия не смееше да диша. От мястото си на горния етаж би могла да вижда цялата библиотека. Ала тя стоеше притихнала в ъгъла, прилепила гръб до студеното стъкло на прозореца. Дочу продължителна въздишка, а след това тих, изкусителен смях. Елизия притисна пръсти към устата си, за да задуши риданието, което се надигна в гърлото й.