— Толкова ми липсваше, скъпи мой! — проплака Мариана. — Трябва скъпо да платиш за това, че ме заряза в Лондон и се ожени за тази особа.
— Готов съм да заплатя всяка цена, която поискаш — отвърна Алекс вяло. Гласът му предизвика вълна от болка и копнеж, която заля Елизия.
— Мм! Трябва да измисля нещо ужасно, което да удовлетвори наранените ми чувства. Ти беше ужасно груб с мене. Всъщност би трябвало изобщо да не ти проговоря повече, Алекс!
— Щом така искаш… Решението зависи от теб?!
— Знаеш, че не мога да живея без тебе! Целуни ме! — заповяда лейди Уудли с прегракнал глас.
Мълчанието, което последва, убеди Елизия, че съпругът й е изпълнил желанието на дамата.
— И какво ще правим с нея? — попита след малко Мариана с нескрита омраза в гласа.
— Нищо.
— Как нищо? Но в такъв случай какво ще стане с нас двамата? — Пискливият глас ни Мариана проряза тишината на библиотеката като с нож.
— Ще продължаваме, както досега. Не е необходимо да се променя нищо. Ние ще сме в Лондон, а тя… — Той направи кратка пауза, като че ли самата мисъл за Елизия му бе противна. — А тя ще си седи тук, мила моя!
— Искаш да кажеш, че следващата седмица тя няма да дойде с тебе в Лондон?
Гласът на Мариана изразяваше надежда. Доброто й настроение се бе върнало отново.
— Точно така.
— Е, добре, но ако тя си науми да те последва? Може да ни създаде неприятности.
— Тя няма да дойде! Ще се разпоредя да остане тук, в Сейнт Флауър. Като разбере, че е нежелана, съмнявам се, че ще поиска да дойде с нас. Освен това мисля, че тук ще се забавлява превъзходно! — додаде Алекс с леден тон, който подейства на Елизия като плесница.
— Още навремето ти казвах, че не бива да правиш нищо на инат! Само заради това, че не сме били на еднакво мнение за някаква си дреболия! Ако беше направил каквото ти казвах, сега да сме женени. Аз щях да нося достойно смарагдите, а не тази жена. При това аз познавам златари, които ще ги направят като нови — и обков, и всичко! — Мариана въздъхна. — Как не можеш да се отървеш от тази особа!
— За убийство не съм готов, скъпа моя! — Гласът на Алекс се заби като нож в скованото от тъпа болка слепоочие на Елизия. — Но какво стана с плановете ти да се омъжиш за херцога? Отказа ли се от това начинание? — Алекс я погледна и продължи с насмешка: — Или не задържа въдичката достатъчно дълго и благородната особа ти се изплъзна?
— Ужасен си! — възкликна Мариана. — Очаквам обявлението за годежа ни да излезе във вестника до две седмици. Лин страшно бърза. Още отсега ме нарича своята херцогиня.
— Колко мило от негова страна! Това се казва истински мъж! Бях започнал да се съмнявам, че в жилите му тече топла червена кръв — заяви сухо Алекс. Явно бе, че опитите на Мариана да предизвика ревността му не му направиха никакво впечатление. — Да тръгваме ли? Май че скоро ще завали, а пада и мъгла.
— Това е най-неприветливото място на света! Защо точно ти трябваше да си от Корнуол? Колко добре щеше да е, ако имаше един нормален замък в Съмърсет или в Съсекс! Така просто не мога… — Оплакванията на Мариана заглъхнаха към вратата на библиотеката.
— Като Линвил, искаш да кажеш. Разбира се, ти не бива… — Вратата се хлопна и Елизия не можа да чуе по-нататък думите му. Тя стоеше като замаяна. В главата й нямаше нито една ясна мисъл. Алекс заминава за Лондон. Сам. Тя трябва да остане в Корнуол. А той се връща към предишния си живот и към жената, която бе обичал и която все още обича…
Сега Елизия разбра — нямаше вече и капчица съмнение, — че го е загубила. Не можеше повече да си затваря очите. Питър се бе заблудил. Това не е игра на ревност, която Алекс се опитва да играе заради нараненото си тщеславие. Той просто я напуска! Навремето, когато мислеше, че го мрази, Елизия би се зарадвала. Но сега чувстваше само безкрайна тъга, като че ли нещо в нея беше умряло. Като че ли една розова пъпка, разтворила жадно личице към топлите слънчеви лъчи и дъждовните капки, бе осъдена да изсъхне.
Заслепена от сълзи, тя излезе тичешком от къщата. Бе облякла костюма си за езда и тръгна право към конюшните. Никой не се опита да я спре, когато нареди да оседлаят Ариел. Джимс не се виждаше наоколо. И въпреки загрижените погледи, които конярят многозначително хвърляше към небето, Елизия излезе от двора.
Препускаше по шосето. Колко й се искаше това надвиснало мрачно небе да се разцепи най-сетне! Остави далеч зад себе си тръгналия да я съпровожда слуга — той се виждаше като точица на хоризонта. Елизия увеличаваше разстоянието помежду им все повече и повече. Изведнъж съзря пред себе си конник, който се приближаваше през мочурището откъм Блекмор Хол. Когато ездачът дойде по-близо, Елизия позна ливреята. Беше един от конярите на ескуайъра. Той спря коня си пред нея.