— Вие ли сте лейди Тревейн? — попита плахо той и измъкна от джоба си запечатано писмо.
— Да. Какво има?
— Това е за вас.
Той й връчи писмото, обърна коня си и без да изчака отговор, препусна обратно. Елизия разчупи печата. „Сигурно е от Луиза!“ — помисли си тя и плъзна поглед по грижливо изписаните редове. Ръцете й се разтрепериха, думите започнаха да подскачат пред ужасените й очи.
Лицето й стана мъртвобледо. Елизия погледна назад към своя придружител, но момчето още не се виждаше. Не можеше да го чака! Алекс беше претърпял злополука. Ранен е. Молеха я да иде незабавно.
Докато пришпорваше безмилостно Ариел и летеше през блатата по-бързо откогато и да било досега, Елизия забрави всичко — и разговора между Мариана и Алекс, и обидата от думите им. Всичко, което имаше някакво значение за нея сега, беше да отиде при Алекс. Горчивината и гневът изчезнаха, като си го представяше ранен и измъчен. И през ум не й мина, че той би могъл да отблъсне нейните грижи. Тя все още бе негова съпруга, макар и само по име. Ще заеме своето място до него, въпреки всичко!
Стигна до оградената с дървета алея към Блекмор Хол и отби по пътя към лятната къща — малък китайски павилион сред китка борове, недалеч от голямата господарска къща. Там винаги организираха пикниците и увеселенията на открито. Сега пагодата стоеше изоставена и самотна под бързо притъмняващото небе.
„Какво е правил той тук?“. Не искаше да мисли, че Алекс и Мариана може би са спрели на това място, за да се насладят на усамотението, преди да се присъединят към останалите. Явно любовта им бе толкова голяма, че гледаха да използват всеки откраднат миг…
Елизия отхвърли тези нежелани мисли, скочи от коня и се втурна през червената врата, изобразените на нея драконови глави я изгледаха зловещо. Тя видя канапетата, тапицирани с червено кадифе, и сатенените възглавници с пискюли. Алекс не беше тук.
„Отнесли са го!“ — тревожно си помисли тя и се обърна да си върви, когато чу стъпки и някой влезе през отворената врата след нея.
— Мисис Блекмор! — извика Елизия с облекчение и се втурна към по-възрастната дама, която затворя вратата зад себе си. — Слава Богу! Толкова се радвам, че сте тук! Къде е той? Писаха ми, че е при вас? Тежко ли е ранен? Как се чувства?
— Толкова добре, колкото може да се очаква — отвърна мисис Блекмор спокойно. — Пренесохме го.
— Да, виждам, но къде? В къщата ли е? — Елизия се опита да мине край мисис Блекмор, но тя протегна ръка и я хвана за китката. Хватката й бе необикновено силна за една толкова дребна женица. Елизия нетърпеливо дръпна ръката си. — Моля ви, мисис Блекмор, оставете ме да мина!
— Не! Не сме го пренесли в къщата.
Тя пусна китката на Елизия и отиде до едно пано, вградено в стената. Завъртя една малка розичка в дърворезбата, паното се отмести и разкри тежка желязна врата. Елизия наблюдаваше смаяна как мисис Блекмор извади от чантичката си огромен ключ, пъхна го в ръждясалата ключалка и леко го превъртя. Вратата разкри тясна стълба, която се губеше надолу в мрака.
— Там ли е той? — ахна Елизия, вторачена в зейналата дупка. — Защо са го мъкнали надолу по тези стъпала? — Тя погледна мисис Блекмор объркано. — Нищо не разбирам! След като е ранен, как така…
— Мила моя! Наистина ли искате да слезете долу? — прекъсна я мисис Блекмор и погледна бегло към стълбата. Дребното й телце трепереше и тя поклати съчувствено глава. — Не е много приятна гледка… — предупреди тя Елизия и погали успокоително ръката й.
— Трябва да ида при него, не разбирате ли? — извика Елизия със задавен от сълзи глас. Избута настрани дребната жена, която изглеждаше страшно изнервена и нерешителна.
Елизия застана на прага и впери очи в мастилено черния кладенец.
— Няма ли някаква светлина, мисис Блекмор? Тук…
Но не можа да довърши. Усети силен удар по тила, изохка и се строполи надолу по каменните стъпала.
Четиринадесета глава
Луиза вървеше замечтано по поляните край главната алея. Поспря да погали венчето на някакво полско цвете. За миг вдигна уплашени очи към буреносните облаци, скупчени над мочурищата. Но сладостните й блянове я накараха бързо да забрави тревожното небе.
Дейвид Фрайди… Дейвид Фрайди я отбягваше. Вече не правеше опити да я срещне. По-рано непрекъснато вървеше по петите й. Само да се обърне и той изникваше до нея. Гледаше я с такъв възторжен поглед! Сега бе изчезнал. Най-много да зърне отдалеч гърба му, който бързо се изгубваше. Когато Луиза отидеше до мястото, където го бе забелязала, него вече го нямаше.