Луиза не можеше да проумее усмихнатият млад моряк, в когото се бе влюбила, сега се бе превърнал в замислен, необщителен чужденец, който като че ли нарочно я отбягваше или се отегчаваше с нея. Какво се бе случило, та толкова да се промени? Тя си бе все същата! Тъкмо повярва, че най-после е намерила някой, който да я обича, а и тя да го обича — и всичко изчезна.
Луиза въздъхна. Дори и Дейвид да я помоли да се оженят, пак ще е напразно! Можеше да си представи как биха реагирали родителите й — безработен моряк без пукната пара в джоба да дръзне да иска ръката на дъщеря им! Те търсеха за нея по-добра партия.
А имаше и още нещо, което тя не можеше да разбере. Родителите й през цялото време продължаваха да се държат така, сякаш тя ще се омъжи за маркиза, макар че той току-що си бе довел красива и млада жена. Човек трябва да е побъркан, за да помисли, че лорд Тревейн може да пожелае някоя друга след Елизия. А най-малко пък такова невзрачно същество като Луиза.
В момента атмосферата в Блекмор бе нажежена. Баща й ходеше навъсен, сърдит, пиеше непрекъснато. Майка й бе нервна и заядлива, не понасяше никого. Затваряше се в стаята си и по цели дни не излизаше. Понякога Луиза имаше чувството, че баща й и майка й живеят като двама напълно непознати хора. Трябваше да признае, че и тя самата не бе много близка с тях. Те не показваха привързаност и нежност, гледаха на дъщеря си само като на средство за постигане на собствените си планове. Тя бе като пионка, с която правеха своите ходове към една изгодна женитба.
Луиза отново въздъхна. Боеше се, че в това отношение родителите й ще останат излъгани. А и самата тя бе истинско разочарование за тях. Беше обикновено скромно момиче без всякакви амбиции да блести сред лондонското общество. Обичаше да си седи в Корнуол, харесваше й тук. Единственото, за което мечтаеше, бе да се влюби от все сърце в някой достоен човек, да си създаде семейство… Ала родителите й все се целеха нависоко. Понякога техният безогледен ламтеж за богатство и обществено положение я караше да изпитва страх. Знаеше само, че нито те щяха някога да я разберат, нито пък тя тях. Разделяха ги и разбиранията, и желанията им.
„О, Боже! Само да можеше…“
Мислите й бяха прекъснати от един ездач, препускащ към лятната къща, като че там имаше пожар. Луиза изкриви презрително устни. Не можеше да понася тази пагода в китайски стил. Павилионът не прилягаше на английския пейзаж и бе същинска карикатура.
Ездачът наближи. Беше лейди Тревейн. Препускаше като луда. Луиза се завтече след нея — искаше да разбере какво става в павилиона. Когато стигна дотам, Елизия отдавна бе влязла през задната страна на постройката. Луиза поспря за малко и се облегна на червената декоративна решетка на прозорците, за да си поеме дъх. Тогава чу гласовете. Притисна любопитно лице към решетката, присви очи, за да вижда по-добре вътре.
Двама мъже тъкмо излизаха от някаква врата, скрита в стената.
— Жената трябва да изчезне! Ще хвърлим трупа в морето!
Злокобните думи сякаш останаха да витаят във въздуха като облак отровен газ. Вратата се затвори зад гърба на мъжете, ламперията се плъзна на мястото си. Възцари се застрашителна тишина.
„За лейди Тревейн ли говореха? Къде е Елизия?…“
Луиза видя със собствените си очи как преди по-малко от четвърт час тя влезе в къщата. А къде ли е сега? Луиза едва не изпищя от ужас и хукна обратно по пътя, по който бе дотичала. Навярно конят на Елизия е още тук… Намери го завързан за едно дърво. Значи тя не си бе отишла! Сигурно е там долу, в онова ужасно място, към което водеше стълбата… Едни Господ знае, къде точно!
„Мили Боже! Какво да правя сега?… Нямам кон…“ Луиза се люшна като пияна. Трябва да потърси кон. Но ще мине цяла вечност, докато се върне до оборите. Баща й каза, че може да се прибере късно вечерта. Какво да направи, Господи?
Ариел изцвили нервно, вперил неспокойни очи в малката фигурка, която се запъти решително към него. Имаше една-единствена възможност: трябва да успее да се метне на този ужасен кон!
— Ариел, момчето ми! Позволи ми… Ариел, кротко, остави ме да те яхна! — заговори Луиза с топъл глас и посегна боязливо към юздата. — Твоята господарка… Ариел, ти трябва да ми помогнеш!
Ариел се дръпна бясно и се опита да захапе с големите си зъби ръката й.
— Проклето животно! — изруга Луиза за първи път в живота си. Усети, че краката й се подкосяват, захълца отчаяно. Защо е толкова слаба, толкова безпомощна! Да не може да спаси единствената си приятелка! Тесните й рамене се разтърсиха от плач, тя хлипаше горчиво, неудържимо. Усети, че някой я побутва. Луиза се обърна и видя Ариел, приближи муцуна до самия й врат. Тя го изгледа смаяно, не смееше да помръдне. Той изпръхтя, но сега вече това не прозвуча като заплаха.