„Защо обръщам внимание на това?“ — помисли си той.
— Далеч ли живеете? — Хвърли поглед към часовника си. Може би жената имаше пари за такси.
Тя се изправи.
— Улица „Принс Оскар“ 17.
Произнесе го с отчетливи съгласни.
— Не исках да преча — добави тя.
Скаре стана от стола.
— Имате ли нужда от помощ, за да се приберете?
Тя продължаваше да се взира в сините му очи. Сякаш в тях имаше нещо, което искаше да отнесе със себе си. Пламък, спомен за нещо напълно живо, каквото представляваше младият сержант. Изведнъж Скаре почувства нещо особено. Такова странно чувство те спохожда рядко, когато тялото ти проявява някой от своите капризи. Погледна към ръцете си. Светлите косъмчета бяха настръхнали. В същото време жената бавно се обърна и тръгна към вратата. После изчезна надолу по коридора. Скаре я проследи с поглед. Вървеше със ситни, вдървени крачки, сякаш се опитваше да скрие нещо. Той влезе обратно в кабинета. Часът беше 16:03. За забавление нахвърли нещо в един бележник.
„Жена под шейсет години се появи в кабинета точно в 16:00 ч. Изглежда объркана. Казва, че мъжът и, на когото не му остава много, е изчезнал. Облечена е в кафяво палто, със син шал около врата. Носи кафява чанта и черни боти. Възможна деменция. Тръгна си след няколко минути. Отказа помощ, за да се прибере.“
Замисли се. Тя беше просто една изгубена душа, имаше толкова много такива. После сгъна листа и го пъхна в джоба на ризата си. Епизодът нямаше място в Доклада.
Някой виждал ли е Андреас?
Думите стояха в най-големия градски вестник с удебелен шрифт. Така се изразяват вестниците, обръщат се директно към нас с неофициален тон, сякаш сме на ти и се познаваме отдавна. Да свалим бариерите на официалността и да възприемем директен, младежки тон в това здраво, устремено напред общество. Затова, въпреки че само неколцина го познават и му говорят на малко име, да попитаме направо: „Някой виждал ли е Андреас?“
Ето снимката му. Красиво момче на осемнайсет години с тясно лице и непокорна коса. Казвам красиво, достатъчно щедра съм. Толкова красив, че прекалено лесно получаваше каквото иска. Перчеше се наоколо с красивото си лице и приемаше нещата за даденост. Добре позната схема на поведение. Да изглеждаш така не носи нищо добро. Универсална, почти неподдаваща се на определение красота. Очарователно момче. Думата е изтъркана. И все пак. Очарователно.
На първи септември следобед той излезе от къщата на улица „Капелен“. Не каза накъде е тръгнал. „Къде отиваш?“ „Навън“. Така отговаря човек на тази възраст. Проявява невероятно скъперничество. Мисли си, че е изключителен. А на майка му не й хрумна да го притисне. Вероятно използва непокорството му, за да подхранва собственото си мъченичество. Синът й бе на път да я напусне и тя мразеше мисълта за това. А всъщност въпросът е в това да изискваш уважение. Трябвало е да възпита момчето така, че и наум да не му дойде да не отговори на въпроса й — точно и с уважение. Ще изляза, да, с този или с онзи. Мислехме да отидем до града. Ще се прибера преди полунощ. Все пак не е толкова трудно, нали? Но тя се беше провалила в това, както толкова много други. Така става, когато човек използва всичките си сили за себе си, за собствения си живот, за собствената си скръб. Знам за какво говоря. А скръбта щеше да стане по-голяма. Той никога не се върна вкъщи.
Да, аз видях Андреас. Виждам го, когато си поискам. Доста хора ще се учудят, когато накрая бъде намерен. И, естествено, ще разсъждават и ще правят догадки, ще пишат доклади, ще обсъждат и ще попълват архивите. Всеки със собствената си теория. И ще сгрешат, разбира се. Хората крещят с много гласове. В тази шумотевица аз живея тихо от почти шейсет години. Казвам се Ирма. Сега, накрая, аз съм тази, която говори. Няма да ви отнема много време и не твърдя, че единствената истина е моята. Но това, което четете в момента, с моята версия.
Имам спомен от детството. Мога да го извикам, когато си пожелая. Стоя пред вратата с ръка на дръжката. Вътре е тихо, но аз знам, че те са там. И все пак не се чува и звук. Отварям вратата много тихо и влизам в кухнята. Мама стои до кухненския плот, маха кожата на една сготвена скумрия. Все още усещам миризмата — блудкав, неприятен мирис. Тя помръдва тежкото си тяло, лек знак, че ме е забелязала. Татко е зает до прозореца. Слага маджун в пролуките, за да не духа. Къщата е стара. Маджунът е бял и мек като глина, със сух мирис на вар. Сестрите ми седят до кухненската маса. И двете са погълнати от книги и домашни. Спомням си бледата, леко замайваща слънчева светлина, жълта в зелената кухня. Може би съм на около шест години. Инстинктивно се страхувам да не вдигна шум. Оставам на мястото си, сама посред стаята, и ги гледам. Всички са заети с нещо. Изведнъж се чувствам страшно безполезна, почти излишна, сякаш родена прекалено късно. Често си мислех, че вероятно съм инцидент, който не са успели да предотвратят. Разликата между двете ми сестри е две години. Осем години по-късно съм се появила аз. Какво би накарало майка ми да поиска да има дете след толкова много време? Но мисълта, че може би представлявам неприятно задължение, не ми носи отчаяние. Прекалено стара е, прекалено дълго съм я премисляла.