— Ти си бил с него. Къде ходихте?
Гласът й внезапно стана остър.
— Тук. Вкъщи.
Филмът лежеше върху масата на приземния етаж. Да не би да не казва истината, а?
— Първо бяхме на кръчма. После гледахме филм, тук, вкъщи. „Блейд Рънър“ — поясни.
— Какво е това?
Гласът й звучеше несигурно.
— Снощи той не се прибра! — повтори тя. — Знаеш ли къде е?
— Не — отвърна ясно и отчетливо, защото отговаряше на истината, пък и беше успокояващо да кажеш нещо, което не е лъжа. — Не, нямам представа къде е. Обаждах се до работата му. Отговориха ми, че не се е появявал.
— Значи знаеш? Ходих в полицията — каза тя твърдо. — Време е да се научи да поема отговорност. Все пак е възрастен. Поне би трябвало скоро да стане.
— А снощи кога се разделихте? Къде бяхте?
Той мислеше бързо.
— Обикаляхме из града. Около площада и така нататък.
— Да. А после?
— Нямаше после. Просто се мотаехме. Разделихме се около полунощ — добави.
Около полунощ. Звучеше правдоподобно. Около полунощ — тогава видяха жената. При оптиката.
— И къде се разделихте?
— Къде?
Дявол да го вземе, всичко ли иска да знае?
— Хм, къде. На „Турнегата“, мисля.
Изплъзна му се. Защо го каза? Защото там Андреас го накара да се покрие и да се промъкне нагоре в тъмното през градините, докато той самият продължи по петите на старата.
— „Турнегата“? Какво сте търсили там?
— Нищо — почувства как раздразнението му нараства.
Изпита раздразнение към майките, заради това, че искат всичко да знаят, заради това, че все едно имат право да разпитват и да ровят.
— „Турнегата“, значи? Не се ли прибирахте заедно към вкъщи? Накъде е бил тръгнал?
— Не знам. Просто обикаляхме — повтори той.
— Случи ли се нещо?
Гласът издаваше тревога.
— Пияни ли бяхте, Зип?
— Не, не! Не бяхме.
— Среща ли е имал?
— Не, доколкото знам.
Искаше да затвори. Да приключи с тази разправия.
— Нека се обади, когато се появи — каза той. — Предай му, че ще го насоля, като го видя.
В момента, в който го каза, се сети за другото значение на думата, което използваха, когато говореха за момичета. Именно това опита да направи с него Андреас при църквата. Искаше да си вземе думите обратно, но вече беше късно. „Отсега нататък всичко ще е трудно“, помисли си той.
Най-накрая тя затвори. Майка му стоеше с четката за съдове в ръка, по пода капеха вода и сапун.
— Е?
— Госпожа Винтер — отвърна кратко. — Обявила е Андреас за издирване.
— Така ли?
— Май само иска да си отмъсти. Въпреки всичко той е пълнолетен.
— Все пак Андреас е доста специален — отбеляза тя. Взираше се загадъчно в него.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто, че не е като другите. Сигурно му е хрумнало нещо.
— Нищо не знаеш!
Собственото му избухване го учуди. Както учуди и майка му. Тя се отдръпна и се върна в кухнята. Той сграбчи вестника, изтича по стълбите към приземния етаж и започна да го оглежда отначало. Статия след статия, страница по страница; вестникът беше голям, чете дълго. Не пишеше нищо за жена с детска количка. Не пишеше нищо и за старата. А и как биха успели? Всичко се случи, след като вестникът бе отпечатан.
— Това не бива да ни се превръща в навик — отсъди Сейер. Седяха в „Оръжието на краля“ на по бира. По средата на седмицата.
— Не, би било ужасно, Конрад — съгласи се Скаре и се ухили.
Не бяха говорили за хашиш. Сейер се поблазни от мисълта да го спомене, но се отказа. Ако Якоб има въпроси, за Бога, нека да ги зададе. А времето минаваше. И това никога нямаше да се повтори.
— Мислил ли си какво ще стане — подхвана Сейер насред втората бира, — ако построят новото управление в Грьонлан и не предвидят пари за изграждането на пътна мрежа? Рискуваме да чакаме влака при всяко повикване?
— Ще бъде весело — съгласи се Скаре. Издърпа къдрица от тила си и започна да я усуква.
— Косата ти е пораснала — констатира Сейер.
— Да. Хрумна ми, че ако потърпиш още няколко седмици, ще е достатъчно дълга за опашка.
— Конска опашка? — Сейер сбърчи чело.
— Слушай — продължи Скаре настойчиво, — ако събера къдриците си на опашка, косата ми ще се набива на очи много по-малко от сега.