Вижте това тихо, възпитано дете. На снимки от Коледа и рождени дни седя в скута на мама и гледам в обектива с кротка усмивка. Сега имам челюст от желязо, която изпраща болки нагоре към слепоочията ми. Как се стигна дотук? Със сигурност причините са много и различни, а някои неща се дължат на чиста случайност, например че пътищата ни се пресякоха точно през онази нощ. Но какво да кажа за самото престъпление? Самият импулс — откъде идва той? Кога ще се случи убийството? Там и тогава? В такъв случай ще подели вината си с обстоятелствата. Той просто застана на пътя ми и беше такъв, какъвто беше. Защото с него аз вече не бях Ирма, а Ирма и Андреас. И това беше различно от Ирма и Ингемар. Или Ирма и Руни. Знаете — химия. Всеки път се получава нова формула. Ирма и Андреас се погубиха един другиго. Или не е така? Нима то израства през годините? Нима престъплението дреме някъде в персоналния код на тялото? Нима убийството е краят на дълъг и неизбежен процес? Налага ми се да гледам живота си в светлината на ужасяващото нещо, което се случи, както и да гледам на него в светлината на онова, което е било животът ми. Така ще направят и всички край мен. Оглеждаш се назад за нещо, което би обяснило онази част от цялото, която подлежи на обяснение. Останалото остава да се носи в сивата зона от догадки.
Но нека се върнем обратно. Стоях значи там, в тишината на кухнята. Безшумното ми присъствие я накара да вие. Било е хубаво, сега вече не го издържаха. Мама се обърна и се доближи до мен. Наведе се и подуши косата ми.
— Трябва да я измием — констатира тя. — Мирише.
За кратко обмислях да си донеса нещата за рисуване. Да усетя миризмата на маслените пастели, които обичах да използвам. Но излязох от кухнята в градината, минах през оградата покрай старата затворена ковачница и навлязох в гората. Между смърчовете се стелеше приятен сиво-зелен мрак. Вървях с кафявите си сандали по сухата пътека и се натъкнах на мравуняк. Започнах да го мушкам с една клечка и се наслаждавах на хаоса, който бях в състояние да предизвикам. В това добре подредено общество настъпи катастрофа и навярно щеше да им отнеме седмици да я поправят. Желанието да разрушавам! Изпитвах чувство на радостна власт, докато създавах бъркотия в мравуняка с пръчката. Беше хубаво. Огледах се за нещо, с което да ги нахраня. Умряла мишка или каквото и да е. Щях да стоя и да ги гледам, докато я изяждат. Щяха да оставят всичко и да забравят за катастрофата, храната щеше да застане на първо място. Бях сигурна. Но не намерих нищо, затова продължих навътре. Стигнах до изоставено стопанство, давано в миналото под аренда. Седнах на прага и се замислих за историята на някогашните обитатели. Гюстав и Нигер и дванадесетте им деца. Уно, Секунда, Тревор, Фирмин, Фемер, Сексус, Сюнер, Ото, Нилс, Тидеман, Елеф и Толеф. Беше невероятно и все пак напълно вярно. Но те вече не са живи.
Да. Чрез Бог, в когото изобщо не вярвам, видях Андреас. В мислите си се връщам към ужасния момент, когато почувствах то да приближава — желанието да го унищожа. В същия момент видях собственото си лице в стъклото на прозорец. И си спомням усещането: едно сладко напрежение като топло олио, преминаващо през тялото ми. Съзнавам, че това е лошо. Лицето ми се отразява в синкавото стъкло и виждам онова противно, зло същество, в което човек се превръща, когато Дяволът държи свещта.
Първи септември.
Едно момче вървеше само по улиците, облечено в дънки и яке „Найк“, черно, с маслиненозелена нашивка и червено-бяло лого на гърба. Трябваше да е вкъщи в 6 часа. Можеше и да успее. Над града се носеше леко сияние от мъгливото небе. Започваше да духа. Беше септември и може би малко тъжно, но той не мислеше така. Досега животът му бе чудесен.
Момчето беше около седемгодишно, слабо и хубаво. Крачеше с ръце в джобовете. В единия имаше пликче с бонбони. Вървеше от петнайсет минути и започваше да се поти в якето.
Вдигна ръка и си избърса челото. Кожата му имаше цвят на кафе. Косата му беше гъста, къдрава и черна, а очите блестяха върху тъмното лице.