Изведнъж той зяпна, стъписан от собственото си безгрижие. Никой досега не бе успявал да се докосне до мислите му за смъртта. Беше ли грях пред Елисе, че говорят така? Променяше ли чувствата му? Не е ли време да повиши тон и да постави тази жена на мястото й, да й посочи какво всъщност е свято за него?
— Не си наред — промърмори.
— Никога ли не правиш нещо нередно? — попита тя мрачно.
— Не — подсмихна се. — Защо ми е притрябвало?
— Полезно е и важно. Да не би искаш един ден да умреш, без да си престъпил пито едно правило?
— Късно е. Естествено, че съм правил глупости.
— Разкажи ми! — помоли се тя разгорещено.
— Не, не — той се засмя притеснено. — Това е минало.
— Няма да ти повярвам, ако не ми разкажеш нещо.
Той се замисли за кратко и подхвана с неохота.
— Преди много години — спря и я погледна, — преди много, много години, бях просто хлапак, държа да си наясно. Знаеш, младежки номера, нормално е за възрастта, предполагам, че всички…
— Ще дойдеш ли на въпроса?
— Да, добре — облиза устните си. — Преди много години имах един приятел, Филип. Освен това имах и стар форд. Често излизахме да се возим. И всеки път, когато отивах да го взема, трябваше да премина през една бариера и да платя такса. Пет крони — уточни той. — За младо момче бяха много пари. При всяко приближаване на бариерата се ядосвах. В будката седеше жена и събираше парите. Седеше там година след година с протегната през гишето ръка, аз слагах една петачка, тя вдигаше бариерата и аз минавах. Всеки път, когато отивах до Филип, се заглеждах запленен в тази ръка. Наричах я лапичка.
— Лапичка? — ухили се Сара.
— Такива меки и бели ръце. И един ден в мен се загнезди мисълта да оставя там нещо друго. Поне веднъж. Защото тя беше толкова сигурна, че ще получи пари. Исках да видя какво ще направи, ако изведнъж й дадат нещо друго.
— Какво остави? — попита тя припряно.
— Бяхме с Филип, приближихме се до бариерата и спряхме плавно пред будката. Тя ни погледна и си показа ръката…
— И тогава ти остави…?
— Една умряла мишка.
— Умряла мишка! — изпищя тя.
— Беше се хванала в капана в квартирата на Филип. И нямаше опашка. Но как изкрещя тя! Направо пронизителен вик. Мишката падна в скута й, тя стана рязко и си удари главата в тавана. Започна пак да крещи, нямаше край. Филип също крещеше. А аз я гледах с все по-нарастващо притеснение. Вдигай бариерата, вдигай бариерата! — викнах. И бариерата подскочи. Изфучахме така, че гумите на стария форд запищяха.
Сара се усмихна доволно.
— Но знаеш ли? — продължи той. — Неочаквано тя изчезна. Вече не седеше там. Сигурно е напуснала заради мишката. Уплашила се е да не би следващия път да й пуснат паяк. Или змия. Или нещо друго. Всъщност — промърмори той — изгонихме човек от работното му място.
— Не, прекалено си чувствителен.
— Защо иначе би изчезнала?
— Може да е заради куп други неща.
— Не съм толкова сигурен.
Продължиха да вървят със същото темпо, но Сейер правеше по-малки крачки от това, което бе естествено за него.
— Кажи честно — тя погледна нагоре, — единствено за това ли се сещаш, когато трябва да изброиш нарушенията си?
— Не е ли достатъчно добро според теб?
— Доста сладка история — призна тя. — Но и незначителна също така.
— Твоите, естествено, са по-добри?
— Ще ти ги разкажа някой път. Късно вечер. Инак ще ти дойде прекалено много.
— Ти вече го правиш — каза той. — Идваш ми прекалено много.
— Толкова е трудно да се живее сега — оплака се внезапно Сара. — Точно сега. Прекарваме по-голямата част от времето си в миналото. Или в бъдещето, горе-долу по равно. Но да живееш сега! Почти никой не успява. Освен децата. Или идиотите. Или болните с хронична болка, от която не могат да се отърват. И по-голямата част от времето се тревожим за нещо.
— Не и ти, предполагам — подхвърли той колебливо.
Притисна талията й към себе си. Зачуди се колко са различни. Всъщност не си подхождаха, във всеки случай връзката им нямаше да продължи вечно. Няма да продължи. Хрумваха й какви ли не неща, а той се съмняваше дали има нерви за всичките й прищевки. Тя излъчваше някакво непостоянство, никога не бе познавал такъв човек. Дали е възможно да я опознае истински? Да следва тези странни хрумвания, да свикне с тях? Да ги хареса? Разбира се, че ги харесва. Тя го кара да се смее. Но в следващия момент става страшно сериозна. Толкова бързо сменя настроенията си, същевременно държи нещата под пълен контрол. Тя сякаш смята, че трябва да следва всичките си импулси. Не да ги преценява или потиска, както правеше той. Първо да мисли, после да действа. Не беше ли важно?