По-късно, вече вкъщи, той влезе пръв в кухнята. В следващия момент тя стоеше на вратата и го гледаше. Изражението й го учуди.
— Само ще направя кафе — промърмори той и завъртя крана на водата.
— Не от кафе се нуждая.
Тя прекоси стаята, затвори крана и се притисна към него. Той продължаваше да се колебае, но бе засмукан и задържан здраво. Усети колко е решителна, че няма да се откаже.
— Занеси ме в леглото — изрече повелително.
Той поклати глава, но не я пусна.
— Добре, недей. И в кухнята става. Върху мивката. Виждала съм го по американските филми.
— Какво?
— Изглежда толкова възбуждащо — прошепна тя.
Почувства се замаян. Дори не знаеше дали ще се справи. Но все още я държеше и усещаше как нещо се надига в него. Всичко друго можеше да потисне, но не и това! Същевременно в мозъка му се въртеше, че трябва да подходи спокойно, да не се хвърля без задръжки като тийнейджър. Тук обаче нямаше да се изложи, не и в това. Може би в други неща — в приготвянето на храна или във възпитаването на кучето.
— Ще престанеш ли да мислиш най-накрая?
— Не ми помагаш — каза той. — Аз съм просто мъж.
— Да — усмихна се тя. — Бедният той. Така нараним от момента, от който е проходил.
Изсмя се грубо, опряла глава до гърдите му.
— Въобразявате си, че всичко е толкова трудно за вас, че нагонът ви е ужасно мощен, толкова по-силен от нашия, но това не е вярно.
— Не е ли? — прочисти гърло; беше се задъхал. Господ да му е на помощ!
— Сега — изрече тя и се притисна към него, — в този момент, когато така те желая, знаеш ли какво е усещането? Някога някоя жена описвала ли ти е?
Опита се, но се оказа невъзможно да се спомни други жени в състояние като това; той чувстваше желанието й през собственото си тяло и го учудваше какво е способен да предизвика у друго човешко същество.
— Сякаш имам риба между краката — прошепна тя. — Гъвкава риба с обла муцуна; побутва ме меко и иска да влезе, и ще полудея, ако не го направи!
— Риба ли? — учуди се той.
Телефонът иззвъня. Реагира бързо, сякаш тялото му бе приучено. Погледна часовника — наближаваше полунощ. Значи е или Ингрид, или от службата. Трябваше да вдигне. Отиде до телефона, стоя и слуша в продължение на няколко секунди. Сара го последва, наблюдавайки със скръстени ръце.
— Налага се да излезеш, нали? Някой е мъртъв?
Той кимна бавно.
— Това е да си любовница на полицай — констатира тя нервно.
Той се опитваше да се задържи на краката си. Подпря се на стария шкаф и усети един от ключовете в гърба си.
— Умрял ли е някой? — повтори тя.
— Майка — прошепна той. — Майка ми е умряла. Преди два часа.
Въздъхна дълбоко.
— Докато съм седял и съм пил бира.
Мина край нея и излезе в коридора. Обърна се и пак влезе.
— Трябва да се обадя на Ингрид.
— Знам.
— Какво ще кажем на Матеус? — попита тихо той.
Вървеше бавно надолу към гаража. През цялото време си мислеше: За последен път минавам оттук, за да я видя: нагоре към клиниката, през вратата, към леглото. За последен път. Караше бавно. Всъщност градът беше красив през нощта: приятно осветената червена кула, трепкащите в реката светлини. Стори му се по-тихо от обикновено. Докато завиваше към паркинга, забеляза нещо различно. Сега, през нощта, извън времето за посещения, районът беше пуст. Всичко му се струваше не на място и странно: да е тук сега, посред нощ, вратата да е заключена, да позвъни и да говори в кутията на стената, да го пуснат едва ли не по милост. С прегракнал глас прокашля няколко думи на микрофона и се нахвърли върху вратата. Вътре се поколеба и намръщен пое към стълбата. Първо трябва да премисли някои неща. Старшата сестра го видя от стаята на дежурния.
— Желаете ли да останете сам?
Той кимна.
— Останете, колкото намерите за добре.
Насочи се към широката, синя метална врата. Заради тромбоза на продълговатия мозък майка му бе лежала неподвижно на това легло с години, без да може да се движи, без да го разпознава, когато я посещаваше. Едно съвсем мъничко запушване на грешното място и ето, вече я нямаше. Само сърцето туптеше. А очите обикаляха из стаята, шареха и търсеха нещо, което никога не откриваха. Какво ли е виждала? Дали е виждала всичко за първи път, независимо кога го погледне? Разбирала ли е, че стаята е неизменно същата? Дали е искала нещо, неспособна да каже? Беше чувал за това. Дали по същия начин той е представлявал за нея някоя лампа? Или закачалка? Дали в главата й е имало мисли, които да приложи към картината? Дали в разрушения й мозък се е случвало нещо, дали нещо познато или обичано се е въртяло там като някаква слаба утеха? „Не и сега“, помисли си той. Стоя дълго, вгледан във вратата. Мислеше си: „Сега от стаята на дежурния ме гледат как стоя тук и тъжа. Това е прекалено много за мен. Не само това, но и всичко друго, което изниква, онова, което се е случило много отдавна. Не, не отдавна“. Представи си, че се случва току-що, че Елисе умира отново. Но това е майка му, за нея се отнася. Не може ли поне веднъж, за последно, да й обърне внимание? Влезе. По една или друга причина точно тогава погледна часовника: 00:45. Вратата изскърца жално, докато се затваряше. Лампата до леглото й светеше, но абажурът бе обърнат към стената така, че лицето й да е в сянка. Тук мислеха за подобни неща, това го разчувства. Изненада се колко обичайно изглежда тя. Приближавайки се обаче, установи колко е бледа. Устата беше малко по-изпъната от обикновено. Помисли си: не беше такава. Беше мека и нежна. Придърпа стол до леглото, но не съвсем близо. Нуждаеше се от малко разстояние, трябваше да се приближава внимателно. Опитваше се да извика някой спомен от детството си и всичко, свързано с него. Ягодовата каша. Малките кафяви кокошки в кафез в градината. Тестото за хляб под кърпа на кухненския плот, горските плодове, които къкреха в чайника. Ароматът на плодове и захар. И гласа й — чуваше го ясно. Мекият изговор след многото години, прекарани в Дания.