— Но, Боже Господи! Та нали твърдите, че със сигурност ще се появи? Какво всъщност искате да кажете?
Скаре прокара ръка по челото си. Вече беше потно.
— Поради една или друга причина него го няма. Второ денонощие. Не знам защо. Но не е редно да го преживявате сама.
Тя заизвива ръце, оформи с устни няколко думи, които той не чу.
— Извинете? Какво казахте?
— Аха — прошепна тя.
— Тук, в града ли живее той?
— Да. Вие му се обадете. Аз не мога. Със сигурност ще се скараме.
— Защо се карате? — попита Скаре внимателно.
— Не се разбираме.
— Но сега става въпрос за Андреас — напомни той спокойно.
— Именно. Не се разбираме, когато става въпрос за Андреас.
— Ще ми разкажете ли малко за това.
Тя мълчеше.
— Ако искате да ви помогнем, трябва да ни сътрудничите. Защо се карате? — повтори той.
— Пие… той… Николай, баща му, смята, че Андреас е кривнал от правия път или нещо подобно. Твърди, че не знам какво се случва. Че Андреас се занимава с нередни неща. Но той не живее с момчето като мен!
Скаре очакваше това. Въздържа се в последния момент.
— Андреас е свястно момче. Ако изобщо е имало нещо нередно, то е било от онези неща, които всички момчета правят. Които са типични за възрастта им.
— Какво например? — попита Скаре.
— Някой купон от време на време. Някоя откъсната ябълка — каза тя навъсено.
— Откъсната ябълка ли? — Скаре сбърчи чело. — Момче на осемнайсет?
— Предполагам, разбирате какво имам предвид — промърмори тя.
— Всъщност не.
— Той има един приятел. Зип. Всъщност се казва Сиверт Скорпе, но му викат Зип. Постоянно са заедно. Не мога, естествено, да го следя и не знам какви ги вършат, но нямам причина да предполагам, че е нещо опасно. Или незаконно.
— Баща му обаче е на друго мнение.
— Ако трябва да съм честна, аз не схващам напълно какво има предвид той.
— Възможно ли е Андреас да има по-чести контакти с баща си, отколкото вие допускате?
— Дали той един вид не го посещава тайно?
— Та той е голямо момче — усмихна се Скаре. — Едва ли ви докладва за всичко.
— Един Бог знае! Но да живее вкъщи и да яде безплатно, така става!
Тя съжали и скри лицето си. Госпожа Винтер беше красива, но ръцете й разкриваха началото на нещо друго.
— Защо да си мисля, че нещо не е наред, когато той никога нищо не споделя? Става и отива на работа. Поддържа се в добър вид. Излиза вечер. Знам, че е със Зип. Познавам майката на Зип, тя също никога не е казвала каквото и да е. Гледат доста филми. Возят се с колата, заглеждат се по момичетата. Зип има една стара кола, останала от баща му. Ако имат пари, ходят на кръчма. Има забрана за младежи под двайсет, но те влизат. Андреас е висок, метър и осемдесет и пет.
— Разбирам — кимна Скаре. — Разкажете ми за Зип.
— Той не работи. И не иска работа. Андреас му плаща бирите. Не разбирам как търпи това, прекалено е мил.
Скаре се усмихна. Имаше ослепителна усмивка, но се въздържаше, като се има предвид сериозността на ситуацията.
— Ще ви помоля за списък на неговите познати. Приятели, хора от обкръжение то му. Всички, за които се сетите.
— Той излиза само със Зип — откликна бързо тя.
— Все пак би трябвало да има и други, които го познават. Има колеги. Шеф.
— Не разбирате — упорстваше тя. — Той излиза само със Зип. Ако някой знае нещо, това е той!
Скаре се бореше с нетърпението си.
— Трябва ми нещо повече, за да задействам случая — направи той внезапен опит да бъде строг. — Ами приятелка?
— Точно сега няма — нацупи се майката.
— И някоя стара ще свърши работа — отвърна той с усмивка. — Ако съдя по снимката му, нормално е да е имало някоя и друга през годините?
Тя сви рамене.
— Естествено. Но аз не знам имената им.
— На никоя? — попита Скаре зачуден.
— Не иска да ги води вкъщи.
— Аха.
— Но навярно бих могла да намеря няколко души, които да гарантират за него, ако за това става въпрос.
— Би било отлично — одобри Скаре и записваше, докато тя изброяваше. Две имена.
— Звъннали сте на приятеля му. Какво каза той?
— Не успя да ми помогне. Но са прекарали вечерта заедно.