— И как са я прекарали?
— Вие няма ли да говорите с него?
— О, положително. Просто питам.
— Пили са по бира в кръчмата. В „Хедлайн“. После са гледали видео. При Зип. И това, предполагам, е било общо взето всичко.
— Андреас кога си е тръгнал от къщата? Каза ли ви час?
— След филма били в града. Обикаляли.
— Значи са се разделили навън?
— Да? — отговори тя въпросително.
— И къде са се разделили? — попита Скаре. Присви очи и зачака.
— Хм! Можете да питате за това Зип, нали? — примирено заключи тя.
— Искам да знам какви отговори е дал на вас — възрази той. — Бъдете мила. Оставете ме да си свърша работата!
— Но не разбирам…
— Няма значение!
Сграбчи едната й ръка.
— Просто отговорете на въпросите ми! — настоя Скаре.
Тя светкавично дръпна ръката си и започна да подсмърча.
— Разделили се около полунощ. Мисля, че каза полунощ. Попитах къде, той отговори „Турнегата“. Някъде по „Турнегата“. Не разбирам какво са правили там, в този район. И двамата живеят в друга посока.
— Благодаря — кимна Скаре. — Да продължим. Той харесва ли работата си?
— Не съм сигурна — поколеба се жената. — Един железарски магазин все пак не е кой знае какво. Но тази работа получи от бюрото за безработни. Всъщност искаше да работи в музикален магазин, но те не успяха да намерят нищо в този бранш. Сега не мисля, че са се и постарали. Записват желанията в документите си, но това не означава нищо. Момчетата трябва да приемат онова, които им дадат.
— За един осемнайсетгодишен, който тепърва започва да работи, лично аз се сещам и за по-лоши варианти от железария — каза Скаре.
— Какво например? — застана тя нащрек.
— Не ме карайте да изброявам. Употребявал ли е някога наркотици?
— Не. И сега не ми казвайте „всички твърдят така“.
— Няма. Но доколкото вие знаете, не е?
— Не е.
Скаре си записа. Мислеше си как ли щеше да се държи самият той, ако един ден има деца. Дали щеше да изгуби напълно прозорливостта си.
— От колко дълго се познават Зип и Андреас?
— От първи клас. Зип не беше много добър в училище и освен това беше дебел. Приличаше на натъпкана до пръсване свинска наденица. — Изведнъж се усмихна. — Андреас го взе под крилото си. Често съм се чудила защо продължиха да се движат заедно. Та те са толкова различни.
— Харесвате ли Зип? — попита Скаре с любопитство.
Тя се замисли. Представи си светлата коса с острия перчем.
— Да — отвърна простичко. — Можеше да намери някой по-лош.
— Добре. Андреас изглежда ли доволен от живота си?
— Нищо не му липсва. Ако беше нещастен, щях да знам.
— А вие и вашият син в добри отношения ли сте?
— Няма начин да си в добри отношения със син в тийнейджърските години. Няма значение какво правя. Момчетата в тази възраст чисто и просто не искат да слушат стари жени. С времето ще разберете какво искам да кажа.
— Тогава казваме, че изглежда доволен.
— От живота си. Не от мен — уточни тя мрачно.
„Всъщност съм наивен — помисли си Скаре. — Смятах, че занапред в живота ме чакат добри неща. Изглежда не е вярно“.
— Нещо в поведението му през последно време да ви с направило впечатление? Да сте забелязали нещо специално?
— Не се сещам.
— Носил ли е нещо в себе си, когато излезе?
— Портфейл и цигари. От стаята му не липсва нищо.
Скаре вдигна поглед.
— Не и доколкото можах да видя — добави тя.
— Ще отида да говоря с приятеля му. Стойте си вкъщи до телефона.
Тя се изправи и прекоси стаята. Скаре изпита странно чувство. Имаше нещо особено в тази жена и всичко, което премълчаваше. Кой е Андреас Винтер? Осъзна, че тя не знае. Малко след това той излезе от стаята и отиде в кабинета на Сейер. Намери вратата заключена. Учуден, надникна при Холтеман.
— Къде е Конрад?
Холтеман нагласи очилата върху носа си.
— Помоли днес да дойде малко по-късно.
Скаре го погледна силно изненадан. Подобно нещо никога не се бе случвало.
— Има ли нещо?
— Майка му. Умряла е нощес.
Съобщението накара Скаре да кимне сериозно.
— Вероятно трябва да пратим цветя?
Началникът на отделението сбърчи чело.
— Не съм сигурен. Трябва ли? Беше доста възрастна.