Скаре увисна на вратата. Съвсем нормално е хората да умират след определена възраст. Не бе твърде сигурен кога — да речем осемдесет и нагоре… Беше нещо, с което възрастните хора трябва да се справят. Няма нужда да се вдига много шум.
— Ще го уредя — промърмори той и тръгна.
Нещата ставаха все по-сериозни. Опасността наближаваше като зловеща мъгла от морето. Полицай на стълбите! Зип се усмихна храбро. Изражението пасва, помисли си. Притеснявам се, по дяволите. Притеснявам се за Андреас.
— Якоб Скаре.
— Влезте. Ще слезем на приземния етаж.
Майка му се показа от кухнята.
— Не, седнете тук. Ще направя кафе.
— Ще слезем долу — намръщи се Зип. — Дошъл е да говори с мен.
Тя го изгледа обидено. Въпреки значителното си наднормено тегло, носеше прилепнал бял анцуг. Беше събрала косата си с червен гребен отгоре на главата. Извъртя се на пети и му обърна гръб.
— Всичко иска да знае — обясни Зип примирено.
Скаре се усмихна.
— За мен е окей да говоря с теб насаме.
Слязоха по стълбите към стаята на приземния етаж. Скаре се огледа. Направи му впечатление, че Зип е нервен, но повечето хора са такива — виновни или невинни. Все пак си го отбеляза. Забеляза острата коса и тесните дънки; малката стая с прозорци високо горе в стената. „Като квартирата на Робърт“, помисли си. Телевизор и видео. Плакати по стените. Генезис, Джагър. Пълен пепелник. Одеялото на дивана означаваше, че вероятно от време на време спи тук, долу. Зип посегна несръчно към цигарите на масата. Запали една и изпусна дима. Вторачи се в Скаре, седнал на стола отсреща, наблюдавайки го приятелски. Времето течеше. Огънчето растеше. Тишината продължаваше. Сив прах се въртеше в лъч светлина от прозореца.
— Няма ли да попитате нещо?
Скаре се усмихна любезно.
— По-скоро идвам да си поговорим. Трябва да открия кой е Андреас. Какво може да му е хрумнало.
— Разбирам — кимна Зип.
— Да погледнем конкретните детайли. Кога се срещнахте, кога се разделихте. Такива неща. Сигурните точки.
Зип бе имал време да помисли. Намираше се в напълно абсурдна ситуация. Припомни си всичко, което бяха направили и за което не можеше да разкаже. Искаше да помогне, но не можеше. Не можеш да портиш!
Важното бе да отдалечи както себе си, така и Андреас от къщата на старата. Въпреки всичко не пречеше да разкаже по-голямата част от случилото се: били са в „Хедлайн“, гледали са „Блейд Рънър“ заедно, после са излезли малко навън. Но не бива да споменава бебешката количка, къщата и старицата, случката при църквата. Мамка му, насъбра му се много.
— Първо отидохме в кръчмата — подхвана той.
— Коя кръчма?
— „Хедлайн“.
— Кога?
Зип мислеше.
— Осем часа вечерта.
— Отпред ли се срещнахте?
— Ъъх, да. Не.
Взе бързо решение.
— Андреас дойде тук.
— Кога?
— Около седем и половина.
— Точно. — Скаре си записваше. Внимаваше да държи момчето спокойно. Прие всичко относно информацията за часа, усмихваше се успокоително, слушаше учтиво, кимаше и записваше. Зип започна да се успокоява, да говори повече, пушеше и се усмихваше.
— Мамка му, не разбирам какво се е случило. Надявам се да е добре.
— Нека се надяваме. Той ли е най-добрият ти приятел?
Зип преглътна.
— Най-добрият и единственият.
— Аха. Появил се е тук, в къщата, в седем и половина. Тръгнали сте пеша надолу към „Хедлайн“. Отнема петнайсетина минути, а?
— Нещо такова.
— Знаеш ли откъде идваше той?
— От вкъщи, предполагам. — Зип го погледна нервно.
— Не. Излязъл е от къщата на улица „Капелен“ в пет и половина. Веднага след вечеря.
— О? Не, не спомена нищо.
„По дяволите“, помисли си Зип. Защо не каза, както си беше? Дойде преди шест. Возихме се из града. Но тогава пък се случи онова с количката. Зип полагаше усилия да запази самообладание. „Повтаряй каквото е вярно наистина — помисли си той, — и казвай «не знам» на всичко друго“.
— Значи не е споменал нищо къде е бил от пет и половина до седем и половина.
— Не знам.
— Не си ли спомняш?
— Не спомена — поправи се Зип. Облиза си устните. Мъжът се държеше необикновено приятелски. Но Зип беше гледал достатъчно филми, за да го заподозре. Острите умове, облечени като дружелюбни същества.