— Окей. Отидохте заедно в кръчмата. Купихте си няколко бири?
— Няколко бири. Може би три-четири. След това отидохме до видеотеката и взехме филм, който гледахме тук, вкъщи. „Блейд Рънър“.
— Фантастичен филм — отбеляза Скаре с въодушевление.
— Супер филм — съгласи се той тихо.
— А след филма излязохте отново навън, така ли?
— Пообикаляхме. Ходихме долу до реката. И горе до църквата.
Преглътна леко при спомена за църквата.
— Църквата ли? Защо там?
— Нямам представа. Вървях след Андреас — произнесе Зип замислено. — После слязохме отново към центъра. Просто се мотаехме. На площада имаше много хора. Седнахме на една пейка и си говорихме. На сутринта Андреас трябваше да ходи на работа, затова изведнъж поиска да се прибира. Разделихме се около полунощ.
— Къде?
— На площада — повтори Зип.
— На площада ли? — Скаре кимна отново. Контролираше се, не биваше да покаже с нито една физиономия какво мисли. На майката беше казал, че са се разделили на „Турнегата“. Защо лъжеше?
— А Андреас? Държеше ли се както обикновено.
Зип сви рамене.
— Напълно. Друго не знам. Прибрах се и си легнах.
— Как разбра, че той не се е прибрал?
— Обадих му се в магазина. Към единайсет.
— Защо?
— Просто да си поговорим.
— Значи му се обаждаш от време на време да си говорите?
— Всъщност исках да взема от него няколко диска — обясни той.
Скаре погледна към плакатите.
— Дали нещо не е измъчвало Андреас? Разказа ли ти нещо?
Зип броеше фасовете в пепелника. Не, не го разказвай все още! Само ако мине време и той не се върне.
— Не и нещо, което да има връзка — каза накрая.
— Аха. Ти все пак го познаваш. Трябва да ти повярвам. Например, да става въпрос за някое момиче — предположи Скаре.
— Момиче ли? Да, нищо чудно.
— Но иначе познаваш компанията му? Трябват ми няколко имена. Още хора, с които да говоря.
— Той излиза само с мен.
— Все пак има колеги?
— Никога не излиза с тях в свободното си време. Единствено онази художничка — изрече колебливо.
— Художничка ли?
Зип се колебаеше дали трябва да продължи. Но беше хубаво да разкаже нещо. Като имаше предвид какво знае, си представи, че той просто е при нея, по средата на някоя същинска оргия! За да поддържа алибито си.
— Веднъж в седмицата ходи при една художничка. Жена. Тя го рисува — покашля се той.
Скаре се вгледа внимателно в него.
— Знаеш ли името й?
— Не. Но изглежда живее най-горе на хълма. Стара зелена къща. По думите на Андреас.
— От дълго ли го познаваш?
— От първи клас.
— И смяташ, че наистина го познаваш?
„Мили боже. Мислех си, че го познавам.“
— Ако не се появи в скоро време, ще дойдем пак — съобщи му Скаре.
— Да — Зип подскочи от дивана. — А ако аз се сетя нещо, ще се обадя.
Скаре се вгледа в него. Гледа го толкова дълго, че Зип започна да се върти. Опита да пъхне ръце в джобовете си, но дънките бяха прекалено тесни. Легна на дивана и се загледа в тавана. Нямаше на какво да спре погледа си, затова затвори очи и се опита да намери обяснение. Не чу майка си, която се промъкна надолу по стълбите. Долови присъствието й като сянка през клепачите си. Спря погледа си на главата й. С белия си анцуг и червената шнола приличаше на дебела кокошка. Стисна устни.
— Познавам те добре. Какво всъщност става?
Познавам те добре. Мразеше тези думи! Стана от дивана, проправи си път край нея, сграбчи в движение якето си и изчезна през портата. Слезе на главната улица, мина с бързи крачки покрай площада. Не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Вървеше, мушнал ръце дълбоко в джобовете на якето. Ако извърви този маршрут още веднъж, ще разбере. Подмина оптиката и магазина за велосипеди, и парка. Изкачваше бодро хълма. Старата не го е виждала, не може да го разпознае. Наближи къщата. Загледа се навътре, забави крачка, огледа прозорците. Не видя нищо. Продължи, скрит от гъстия плет. Малко по-нагоре по пътя спря. Провря глава възможно по-навътре в плета, отмести настрани няколко стърчащи клончета. Къщата изглеждаше нормално. Избуялата градина стоеше недокосната. Беше едноетажна постройка с изба отдолу. През едни цветя, които бяха на път да увехнат, видя прозорците на избата — два броя. Далеч нагоре по улицата се чуха стъпки. Отдръпна се от плета и отново тръгна надолу. Случваше се нещо странно. Пиеше му се една бира, но нямаше пари. И все пак слизаше към центъра и се насочи към „Хедлайн“. Спря се пред затворената врата и се загледа през прозореца. Различи масата, на която седяха онази вечер. В мислите си чу гласа на Андреас. „I will never see you again, my friend“.