Голата крушка на тавана се отразяваше в очите му като две съвсем малки точици. Той не помръдваше, само се взираше в мен. Представих си заек в капан. Изглеждаше така беззащитен! Бях просто развълнувана. Не се случваше често. Долових слабо движение през кърпата и разбрах, че той си отваря устата.
— Вода — простена.
Едва произнесе думата. Чудех се защо ли не може да се движи. Тялото му лежеше странно неподвижно, сякаш не е негово. Всъщност не ми и хрумна да откажа на тази молба. Но все пак останах за момент загледана в сините очи. Кърпата скриваше останалата част от лицето му. Но очите му прогориха отпечатък в моите. Не мигаха, само безмълвно се молеха. Накрая се качих в кухнята. Отворих крана и оставих водата да тече. Какво правиш, Ирма? Напълно ли си откачила? — попита ме водата, както си ромонеше и се оттичаше. Не, не. Но поне веднъж ще взема каквото ми се полага. Той не ме попита какво искам. След малко слязох обратно. Той видя чашата. Най-накрая премигна. В основата на стълбите трябваше да прескоча краката му. Не ги беше помръднал. Дали пък не бяха счупени. Не задавах въпроси, просто стоях там с водата. От очите му започнаха да се стичат сълзи.
— Кърпата — изрекох грубовато. — Махни кърпата.
Той не помръдна. Само гледаше вторачено чашата, мен и пак чашата и мигаше ли, мигаше. Не исках да го докосвам. Но сърце не ми даваше да се върна горе с водата. Ако се наведях, той навярно щеше да се изправи с грозен писък и да забие зъби в мен — мислех си. Същевременно изглеждаше ужасно немощен. Дълго стоях права. Изучаваше ме по същия начин, по който го изучавах аз. Крушката на тавана ни замрази в този странен момент. Вледенени в кръг от светлина. Ирма, помислих си, обади се за помощ. Трябва да го направиш сега! Но не помръднах, стоях и се взирах в светлите очи. От дясната страна на главата си имаше голяма рана, която бе кървила много. Кръвта се бе съсирила в кръгла питка на пода. Не разбирах защо не крещи, нали стоях там, точно до него. Не даваше признаци, че има намерение да свали кърпата или да повдигне глава и най-накрая аз проумях, че не може. Не разполагах със сламка, а не можех да го докосна. Като го гледах над ръба на чашата, аз самата отпих глътка вода. Никога няма да забравя очите му, когато чу звука, който избълбука през гърлото ми. Затвори ги. Не ми хареса, че можеше да се скрие просто като затвори очи.
— Ще намеря решение — обещах. — Естествено, че ще получиш вода. Не съм зъл човек.
Главата му леко потръпна. Изведнъж започна безпомощно да кашля. В гърлото му заклокочи. Очите му се обърнаха навътре. Помислих си, сега ще умре в ръцете ми. Би било ужасяващо, но същевременно през главата ми мина мисълта, че би било и красиво, и силно, и разтърсващо. Но той не умря. Хванах кърпата с два пръста и я свалих.
Приликата с Андреас бе поразителна. Николай Винтер, около петдесетте, висок и кльощав, имаше нос като клюн и очи, разположени близо едно до друго и дълбоко под тънки, красиви вежди. Косата му беше къдрава и леко дълга.
— В какво се е забъркал? Нищо ли не знаете? — Пръстите му си играеха с копчетата на якето, въртяха ли ги, въртяха, така че те заплашваха да се разхвърчат из стаята всяка секунда.
— Не, за съжаление. Но няма причина да мислим, че му се е случило нещо лошо. Понякога ни трябва прозорец — малко време само за нас, без да се чувстваме задължени да обясняваме на целия свят. Случва се постоянно, а Андреас е възрастен. Но майка му е разтревожена. А нашата работа е да сме в услуга на гражданите.
„Ей на това му се казва реч“, помисли си Скаре и си пое въздух.
— Две денонощия — изрече Винтер бавно. — Какво ли, по дяволите, им е хрумнало!
— На тях? Имате предвид Зип?
Винтер кимна.
— Кого другиго?
— Трябва да ви напомня, че Зип си е вкъщи. Не знае нищо.
Пристъп на кашлица, примесен с хриптящ смях се откъсна от бащата.
— Не ми идвайте тук, за да ми разправяте врели-некипели. Те постоянно са заедно.