Винтер затвори очи.
— Хм, какво имам предвид? Че онова, което тиктака в него, накрая с експлодирало.
Усмихна се леко на собственото си драматично изказване.
— Замесвал ли се е някога, доколкото ви е известно, в нещо незаконно?
— Струва ми се, че са се пробвали с това-онова, двамата със Зип.
— Защо ви се струва така?
— Просто ми се струва, както на родителите им се струват разни неща за децата им. Казвал съм на майка му, но тя не иска да ме чуе. Търси доказателства.
— Ние също — усмихна се Скаре. Очакваше какво ли не, беше подготвен за всичко, ала не и за това. — Но — продължи той — говорим за хубав, млад, здрав мъж, който всеки ден става и отива на работа, и прекарва свободното си време с добър приятел. И който всъщност има чисто досие, защото ще ви призная, проверихме незабавно. Несъмнено проблемът е труден за откриване.
— Ще ви разкажа нещо — изправи се отново Винтер. — Може би няма да ви се стори толкова странно, но вие нямате деца. Извинете, че го използвам срещу вас, но е невъзможно да не го отбележа, тъй като това ви поставя в друг свят и сега не преувеличавам. Нямате деца, значи живеете в действителност, различна от моята.
— Така да е — съгласи се тихо Скаре.
— По времето, когато се случваше, не се замислях много за това, но сега мисля. Всеки път, когато Андреас трябваше да отиде на лекар или зъболекар, за да му бият инжекция или да му поправят зъб, или нещо подобно, което се случва на децата, ние бяхме подготвени за караница, нали разбирате? Очаквахме да нервничи, да крещи, да се кара. Или във всеки случай да излезе поне малко извън себе си. Но той никога не го правеше. Беше безразличен. Казваше „Аха“ и отивахме. Докато зъболекарят пробиваше или лекарят го бодеше, той седеше като някой свещеник, без да издаде и звук. Гордеех се с него. Смятах го за храбър. Но сега, като се замисля за това, струва ми се, че е било… ненормално.
„Не си получил сина, за когото си мечтал“, помисли си Скаре. Никой не го получава. И моят баща не го получи. Изведнъж си спомни съдбоносния ден, когато отиде при баща си, след като първо почука три пъти по тежката врата на кабинета му. Сключи ръце зад гърба си и с най-твърдия глас, който имаше, заяви, че не иска да учи теология, а да кандидатства в Полицейската академия. И че сигурно ще го приемат, защото оценките му са отлични, а физическите данни — идеални. После се подготви за онова, което щеше да последва, стоеше там, сякаш надянал бронежилетка. И посрещна кървавата сцена, която последва. Първо го прониза черният поглед на баща му. После гласът премина през гърдите му като нож и след две минути той вече напълно бе останал без кожа. Бе оскубано всичко от него. Отчаянието на баща му заля одраното тяло като вряща вода. Той не го обвиняваше, не искаше да го убеди да промени решението си, но смяташе, че има пълно право да изрази безграничното си разочарование. Излезе от кабинета. По-късно го помоли за прошка. След като вече бил направил този избор, то той, разбира се, щял да го подкрепи. Стига да станел най-добрият полицай, с който полицията някога е разполагала. Скаре се усмихна тъжно.
— Хубаво ще е да притиснете Зип — настоя Винтер. — Със сигурност знае нещо. А щом мълчи, значи е нещо сериозно. Направили са нещо. Разбирате ли ме?
— Да. Разбирам ви и ви вярвам. Ще работим по въпроса. Ще започнем от него.
Винтер си тръгна, а Скаре се замисли за току-що даденото обещание. В същия момент го обзе силно чувство. Нещо странно се бе случило с Андреас.
Изкрещях силно и пронизителния вик отекна в избата. Вторачен в мен, той се опитваше да каже нещо, но аз се обърнах рязко и издращих нагоре по стълбите, блъскайки кабела с крушката. Тя се заклати. Конусът светлина се понесе наоколо из помещението. Затръшнах силно капака. Изтичах до външната врата, отворих я, опитах се да се успокоя. Постоях за малко на стълбите, дишайки тежко. Слязох възможно най-спокойно на чакъла и назад в градината. Не разбирах защо трябваше да ми се случи това. Цветята в лехите бяха на път да повехнат. Аз самата вехнех, коленете ми почти отказваха да ме държат. Потърсих с какво да се захвана, нещо, което да изглежда ежедневно, и изведнъж съзрях стола. Един градински стол стоеше под кухненския прозорец! Направо се парализирах, опитвах се да проумея. Кой е стоял там? Кой е надничал? Една противна вероятност извести за съществуването си. Били са двама. Отначало бяха двама! Другият е чакал в градината и е притеглил стола до прозореца. Едва не припаднах. Но после си помислих: не, стоял е този на пода в избата. Надникнал е, преди да нападне. Вдигнах стола, двете стъпала на беседката малко ме затрудниха. Ако са били двама и другият е чакал в градината, знаейки, че приятелят му все още е в къщата, отдавна щеше да се е появил на вратата. Исках да накарам тялото си да запази спокойствие, но краката ми трепереха; треперенето се разпространяваше и аз започнах да се треса от негодувание. Влязох вътре, стъпвах тежко по пода на кухнята, вдигнах капака разярена, креснах надолу по стълбите към него: