— Хей! Бихте ли почакали мъничко?
Тя почти се хвърли назад и се вторачи в него. Явният й страх накара Скаре да спре и да разпери ръце; размаха шишето.
— Забравихте го!
В продължение на няколко секунди тя стоя втренчена, после се обърна и продължи нагоре.
— Шишето за хранене! — извика той отново.
Най-сетне тя спря.
— Стоях зад вас в магазина. Шишето остана на лентата.
Вече се намираше съвсем близо. Видя тънките й устни и дълбоките очи, имаше тежка челюст, сключени вежди и блед тен като на човек, който прекарва много време затворен вътре.
— Реших, че може да е важно — усмихна се той и й го подаде.
Тя го взе колебливо.
— Извинете — промърмори, — така се стреснах.
— Не исках да ви плаша — Скаре се поклони.
— Има много странни хора по улиците — продължи тя. — Човек никога не знае кой ще се появи. — Успя да докара нещо, наподобяващо усмивка. — Нищо не пречеше да си тръгнете по пътя, все едно нищо не се е случило. А това шише наистина е важно.
— Разбирам.
Той се отдръпна. Най-накрая се беше успокоила.
— Пожелавам ви приятен ден.
— Приятен ден? — тя сякаш се събуди. — Не знаеше какво говорите.
Скаре се поколеба. По лицето й се изписа внезапно объркване. Обърна се рязко и тръгна нагоре по хълма. Скаре видя, че зави наляво преди един гъст плет. Зад дърветата му се мярна бяла къща със зелени рамки на прозорците.
Отворих крана и оставих водата да се изтече. Бях се стегнала достатъчно, за да покажа малко загриженост, а и освен това носех отговорност за него. Той имаше само мен. Мисълта караше тялото ми да пее вътрешно, макар да знаех, че няма да продължи дълго — че разполагах с някого по този начин само за кратко. А той бе принуден да слуша. Започна да стене, когато отворих капака. Чувствах се странно да стоя с шише за хранене в ръка, бяха минали толкова много години. Бях премислила всичко предварително. Ако сложа възглавница на гърдите му, шишето ще може да се опре на нея. Не, не можех да му го държа. Струваше ми се странно, че все още е жив. Имаше му нещо на ръцете и краката, а навярно и на белите дробове също. Говореше със слаб глас и дишаше трудно. За миг останах с шишето в ръка. Как можах да го забравя! Трудно ми беше да си спомня какво казах на младия мъж. Това ме тревожеше. Но все пак имах да мисля за много неща. Слязох по стълбите. Той веднага видя шишето и ококори очи. Поставих възглавницата на гърдите му, над одеялото. Шишето потъна удобно в нея. Той веднага започна да смуче водата, изобщо не спираше, а течността в шишето бълбукаше. Седях тихо малко по-нагоре по стълбите и така виждах главата му между коленете си, сякаш беше нещо, което самата аз бях родила на пода. Добре беше, че най-накрая получи вода. През цялото време, докато пиеше, сълзите му течаха. Наблюдавах го, напълно погълната от красивото лице и светлите очи. Водата се процеждаше и се вливаше в гърлото му. Бях разширила дупката с ножица, та да не му е толкова трудно. Когато водата в шишето привърши, то олекна и падна от възглавницата на циментовия под. Чу се крехък звук, когато се изтърколи настрани.
— Благодаря — прошепна той и затвори очи.
Бях силно развълнувана. Нямаше ли да изкрещи пак? Да ме проклина, да ме заплашва да позвъня за помощ? Изглеждаше, сякаш спи. Чаках, изпълнена с благоговение. Дишането му бе силно затруднено. Бих седяла цяла нощ, ако гърбът ми не ме болеше така. Само да имах сили, бих го занесла в моето легло. Бих го направила за него, бих го направила с радост. Несравнимо е усещането да седиш така и да се взираш в човешко същество, напълно зависимо от теб. Там, в този момент, реших да се грижа за него добре, толкова добре, колкото ми позволяват силите. Така добре познатата изба започна бавно да се променя. Вече не беше тъмна и противна. Сега я виждах, както трябва. Светлината минаваше през паяжините под тавана и от това те приличаха на сребърни конци. Полумракът в ъглите, жълтата светлина и матовият под ведно с тъжните, стари мебели сега сякаш придобиха достойнство. Почиваха си доволно, опрени на стената, свършили своето. Дори изтърканите стъпала в тихото помещение, на които седях, навяваха уют. Андреас беше изпълнил избата с нещо особено. Млад и глупав, беше действал, без да мисли, както правят младежите — просто тъпчат напред. И все пак не заслужаваше да лежи така и да мръзне. Опомних се.