— Как премина работният ти ден?
— Напълно обичайно. В петък има много неща за вършене. Звъннах на Анита през обедната почивка. Не че имах нещо да й кажа, но ми харесваше да мога да й се обадя, когато поискам. Тя работеше в „Магасине“. Поговорихме две-три минути, след това затворихме. Щеше ми се да я помоля да си облече рокля, но не посмях. Не искам да съм от онези, които контролират момичетата. Те не харесват такива. Затова не казах нищо. Но тя дойде с рокля.
— Колко стана часът, докато се съберете всички в квартирата ти?
— Около седем. Андерш дойде по-късно. Той работи до седем, пристигна някъде към седем и половина, не си спомням добре.
— Какво правихте?
— Пихме бира, разбира се. В смисъл, говорихме си. Слушахме музика. Обсъждахме разни неща.
— Какви неща?
— Футбол. Концертът на Джо Кокър. Ходихме на него в „Осло Спектрум“. Беше доста вял, за това говорихме дълго. Момичетата се вкиснаха, според тях той е толкова… хм, какво казаха. Толкова добър, така да се каже. Знаете, начинът, по който стои. Стойката и тем подобни, сякаш не може да контролира тялото си. Те си падат по такива неща.
Сейер се усмихна. Робърт се отпусна. До съдбоносния изстрел оставаше много, той все още не се бе превърнал в убиец и там му беше хубаво, сякаш забравяше за другото, но то се приближаваше. Престъплението му стоеше като разярен бик и блъскаше глава в крехка ограда.
— Говорихме и за политика. За изборите. Двама ще гласуват и се поспречкаха. Роджър и Грета започнаха да танцуват. Анита седеше до мен на дивана. Седя там през цялото време, до късно вечерта. Ставаше само да отиде до тоалетна. Знаете, момичетата, когато пият… — Спря рязко. — Чувствах се доволен — изрече тихо. — Имах всичко. Наистина. Квартира. Работа. Момиче. Приятели. Разполагахме с цели две каси… ъ-ъ, пред мен не беше само уикендът, а целият ми живот. Точно тогава някак успях да си въобразя, че това навярно ще продължи. Но после започнах да се чувствам доста…
— За какво мислеше — прекъсна го Сейер. — Докато седеше на дивана с Анита и оглеждаше всичко, което имаше?
— Че мога да седя така вечно. И какво би било, когато тя си отиде.
— Какъв живот си представяше тогава?
— Не съм сигурен… — Той се напъна. — Нещо, като да започна отначало. И колко е тежко това, че всъщност никога не стигаме донякъде, просто през цялото време започваме отначало. Нова работа, нови приятели. Нови мацки. Отново и отново.
— Тогава тя се изправи и прекоси стаята. Какво си помисли в онзи момент?
— Останах спокоен. Имаше правото да се разходи наоколо. Не правеше нищо, но аз я държах под око. Държах всички под око, особено Андерш и Роджър. Те я заглеждаха, но това го правеха всички. Не се карам. И въпреки че бях… въпреки че я исках за себе си, все пак си мълчах, но я наблюдавах, наблюдавах и другите, които я гледаха, за да съм наясно.
Наведе глава към затворническите си крака.
— Най-лошо беше с Андерш, познавам го. Трябваше да съм подготвен. Той все пак ревнуваше. Сигурно искаше да ме подразни малко. Много дразни, но не е долен. Не изцяло.
— Какво направи той?
— Отиде при Анита и танцува с нея. Никога не съм си мислил, че тя няма право да танцува с други, никога. Андерш ме наблюдаваше, искаше да види какво ще направя. Аз не направих нищо. Но ги следях. Чувствах се толкова странно — промълви той.
— Как странно?
Робърт се бе свил леко и погледът му бе на път да се отнесе. Но той наистина мислеше, ровеше в себе си, за да си спомни. Сейер прошепна:
— Опитай да го опишеш?
— Трудно ми е да си спомня.
— Помисли. Върни се там.
— Виждам образи. Но звука го няма.
— Какво искаш да кажеш?
— Вече не чувах музиката. Единствено образите на Андерш и Анита ставаха все по-ясни.
— Все по-ясни ли?
— Виждах Анита — изрече тежко, — но всичко друго изчезна. Тя танцуваше с Андерш. Танцуваха толкова бавно, сякаш всичко бе на път да спре. Светлината, звукът. Не можех да помръдна. Гледах само в Андерш и Анита. Тя беше забравила за мен. Но и тя беше доста пияна. Искам да кажа, не биваше да го споменаваме, но тя беше забравила за мен! — възкликна отчаяно.
— Но Андерш не те е бил забравил — предположи Сейер.
— Той ме зяпаше с гадна усмивка. Виждал съм Андерш да се усмихва и преди, но никога не съм го приемал така. Има жълти зъби. Аз не се усмихнах насреща му. Бях погълнат от усещането, че всичко е на път да спре.