— И после?
— После той отстъпи леко. Отблъсна Анита от себе си. Помислих си, че сега ще си тръгне. Но не стана така. Вдигна ръце и започна да мачка циците на Анита. Така че аз да видя.
— Тя какво направи?
— Ами, тя беше доста… Тя се смееше — призна тежко Робърт. — Тя просто се смееше. Моментът вече бе настъпил. Трябваше да започна отначало. Струваше ми се невъзможно. По-скоро щях да умра.
— Имаше ли чувството, че искаш да умреш?
— Да.
— Как се сети за пушката?
Младежът се замисли. Напрегна се. Яростната концентрация премина в дишането му, то стана забързано и плитко.
— Докато си мислех, че ми се иска да умра. Сетих се, че седи в шкафа в коридора. Умира се бързо, отнема секунда.
— Значи импулсът да вземеш пушката… дойде, докато си мислеше за смъртта.
— Да. Хазяинът държеше пушка в къщата. Сетих се, че е в коридора.
— В онази секунда, когато мислеше за пушката, гледаше ли Анита?
— Изглеждаха ми непознати. Имаше някаква странна светлина.
— Как така странна?
— Понякога такава има в дискотеките. Синя металическа светлина.
— Какво направи?
— Не виждах нищо от стаята, само една светла просека към вратата. Изведнъж вече стоях в коридора. Все още не чувах нищо. Звуците бяха просто някакво слабо трептене. Като мравки в ушите ми — провлачено каза той. — Знаех, че съм изкрещял нещо на Андерш, но не си спомнях какво. Отворих вратата. Пушката стоеше там, както винаги. Излъскана до блясък и красива. Сглобена. Чакаше мен.
— А амунициите?
— На една лавица стояха няколко кутии.
Гласът му беше неясен. Сейер се напрягаше, за да го чуе.
— Спомняш ли си какво чувстваше или мислеше точно в този момент?
— Не чувствах нищо. Бях мъртъв.
— Какво искаш да кажеш?
— Лицето ми започна да се сбръчква. Спомням си, че кожата се опъна около устата ми. Беше гадно. Помислих си, че трябва да спра времето, преди да се наложи да започна отначало.
— Как искаше да спреш времето?
— Със силен гръм — прошепна той. — Ако стрелях с пушката, щеше да се получи силен гръм. И всички щяха да се събудят. — Прокара ръка по челото си. — Един гръм. Щеше да ги събуди.
— Спяхте ли?
— Всички бяха така бавни. На път да изчезнат.
— Ти зареди пушката и се върна вътре. Какво видя там?
— Всички ме гледаха. Харесваше ми, че бяха принудени да ме чуят. Спряха да се усмихват. Всички, с изключение на Андерш.
— Чу ли нещо?
— Името си. Някой извика. Беше далеч.
— Защо вдигна пушката и се прицели?
Полицаят се бе наклонил през масата.
— Не знам…
— Намери мисълта, Робърт. Защо вдигна пушката?
— Имах нужда от този гръм!
— Но ти се прицели — уточни Сейер. — Можеше да стреляш в тавана. Но ти се прицели в Андерш.
— Да!
— Прицели се в Андерш и дръпна спусъка. Защо?
— Не знам. Страх ме е да го кажа!
Започна да хленчи силно и сърцераздирателно да моли да го оставят.
— Просто ще се опитаме да разберем защо — не отстъпваше Сейер. — Не се смея. Не удрям. Искам само да разбера.
Робърт хълцаше и подсмърчаше леко. Съсредоточи погледа си върху подложката за писане, която представляваше карта на света. Погледът му попадна на тебеширенобелия, леденостуден Южен полюс.
— Бях се вбесил и бях взел пушката. Щях да изглеждам като нещастник, ако стрелях в тавана.
Главата му падна върху гърдите. Сейер се облегна отново назад. Изражението му не се промени, но Робърт така или иначе не го виждаше; той все още се намираше в ледената пустош.
— Дръпнах спусъка, но нищо не се случи. Предпазителят беше спуснат. Спуска се, докато затваряш пушката. Спомних си и го освободих. Засрамих се — продължи тихо, — задето направих такъв гаф. Да забравя предпазителя.
— Не забеляза ли, че Андерш се е скрил зад Анита?
— Напротив.
— И все пак стреля. Осъзнаваше ли, че ще я улучиш? Анита? В която беше влюбен?
За миг Робърт срещна погледа му.
— Не. Напротив. Но не можех да я помоля да мръдне. Мръдни, Анита, ще застрелям Андерш. Не вървеше. Бях принуден да стрелям.
— Чувстваше ли гняв, Робърт?
— Гняв? — повтори бавно. — Не мисля. Но Андерш е страхливец.