— Съсредоточи ли се върху изстрела?
— Щях да направя така, че да изтрещи — каза отново.
— Защо не спря?
— Беше прекалено трудно. Бях започнал.
— Беше започнал. И тогава пушката гръмна. Как се почувства?
Робърт преглъщаше и преглъщаше. Забави отговора. Не вярваше на собствените си думи.
— Хубаво — призна тихо той.
В същия момент започна силно да се тресе.
— Беше хубаво. Изпълни ме топлина. Усетих, че падам.
— Звуците? Върнаха ли се? — попита Сейер.
— След малко. Все едно някой наду радиото до дупка. Така се уплаших. Те се наведоха над мен, всички се наведоха и някой изкрещя. Момичетата хленчеха, някой бутна чаша на пода.
— Какво си мислеше за случилото се?
— Че се е случило ужасно нещастие. Че съм ранен.
— Ти? Ранен?
— Нещо ме беше уцелило. Всичко изглеждаше странно. Звукът беше прекалено силен. На пода имаше кръв. Мислех си, скоро ще дойде някой и ще ми помогне. Оставих се да падна, докато чакам помощ. Харесваше ми мисълта, че някой ще дойде и ще ме изнесе. Харесваше ми — повтори тихо.
— Как си, Робърт. Искаш ли да продължиш?
— Да. — От напрежение по ризата му имаше мокри петна.
— Защо?
— Това начало е друго. Този път няма да се повторят същите неща. — Младежът се отпусна изтощен върху масата. — Само не разбирам защо. Психологът сигурно ще намери обяснение. Но как би могъл да е сигурен, че е правилно?
— Той невинаги е сигурен, Робърт. Върши работата си, колкото може. Само ще се опита да разбере.
— Но дали има нещо за разбиране? То просто се случи.
— Много странни неща просто се случват. Но е важно да се връщаш към нещата и да говориш. И навярно с времето постепенно ще разбереш повече.
— Не съм луд!
От всичко на земята единствено това не искаше да бъде.
— Не мисля, че си луд. Но понякога прекалено много тухли се срутват едновременно. И ни преобръщат. Ти обаче можеш пак да се изправиш. Все още решаваш за собствения си живот.
— Тук, вътре, май не е така.
— Напротив. Почти всичко решаваш ти. Какво ще кажеш, какво ще мислиш, с какво ще запълваш дните си.
Сейер сграбчи ръката му:
— Ще ми се да хапнеш малко.
— Когато не ям, съм много отпуснат и тогава не мисля толкова много.
— По-добре е да мислиш. Не го отлагай. Независимо от всичко то ще те връхлети рано или късно.
Устата на Робърт беше пресъхнала. Ако този силен мъж можеше да го вдигне и да го занесе обратно на нара в килията му!
— Нищо не ти пречи да станеш и да си тръгнеш. Да се махнеш и да ни забравиш. Сега съм нечия работа — промълви Робърт замислено. — И на теб ти плащат, за да говориш с такива като мен.
— Това измъчва ли те?
— Малко.
— Чувствам се добре с такива като теб.
Робърт потъна в мислите си. Сейер го остави да седи, където си е. Предпазливо, Робърт подреждаше мислите си. Налага се да понесе онова, което го чака. Да преживее затвора. Всички там са направили подобен гаф. Беше един от многото, а някои може би са извършили нещо още по-лошо. Щеше да се нагоди, да спазва правилата, да бъде примерен затворник. Дни наред, седмици и месеци. Ще се справи. Но после? Какво ще се случи, когато накрая излезе? Какво ще отговори и какво ще направят те, когато разберат всичко? Ще се справи ли тогава? Или трябва да направи така, че бързо да се върне в тази къща с нейния ред и правила? Тук е лесно. Няколко прости задължения, три пъти храна на ден, пари за цигари. От време на време приятелско отношение. Започна да се тресе.
— Не знам как ще издържа! — избухна той.
Връхлетя го пристъп на плач, но той го преглътна и избърса носа си с ръкава на ризата. Продължи да седи мълчаливо, докато потиснатият плач го разтърсваше отвътре. Онова, което беше някога Робърт, вече му бе непознато. Никъде нямаше опора. Започна бавно да се издига над стола. Издигаше се, издигаше се и остана да се рее високо над масата. Можеше да се вгледа в празния си стол, да се обърне бавно и да се завърти из стаята. Следователят не го забелязваше — беше зает да си записва нещо.
Руни стоеше на стълбите и крещеше. Беше много възбудена. Многократно дръпна силно вратата. Аз се обърнах рязко и се върнах, тичайки към кухнята, увеличих радиото до край.
— Ирма, Руни е. Трябва да отвориш, Ирма!