Изправих се и започнах да подреждам нещата по кухненския плот, макар да беше достатъчно подредено; местех бурканчетата с подправки, кърпите за подсушаване на съдове, саксиите с цветя. Тя не биваше да забележи, че се сривам. Как така полицията ще идва на вратата ми? И тогава отново чух онзи звук. Увеличих радиото. Взирах се трескаво през прозореца.
— Моля те.
— Само дето ме караш да се чувствам толкова нервна — заекнах аз.
— Какво ти има? Защо не си на работа? — попита тя в следващия момент. Изведнъж сякаш вече ме виждаше. Почувствах се още по-неприятно.
— Ами, не съм съвсем на себе си. Ще ми мине, предполагам.
Тя мълчеше. И аз мълчах. Отвън се чуваше слаб вятър. Брезата се накланяше над покрива на беседката, все едно галеше зелените плочи като предпазливо предупреждение за по-силни бури по-късно през есента.
— Знаеш ли какво прочетох във вестника? — попита Руни тихо.
— Не.
— Група младежи си направили купон в една квартира. Знаеш, правят подобни неща. Напълно невинно е. Изпили са по една-две бири.
— И?
Опитах се да си спомня моите младежки години. Никога не съм била на подобно празненство. С Хенри бродехме сами по улиците. Той беше много притеснителен.
— Единият имал нова приятелка. Но друг започнал да… знаеш. Да я задява. И тогава момчето така се разярило, че взело една пушка и я застреляло право в лицето. Умряла на място.
— Четох го. Защо го споменаваш?
— Мисля си за Андреас. И всичко, което може да му се е случило!
— Но нали не си мислиш, че някой го е застрелял? Не си го мислиш, нали?
Тя заплака отново.
— Не. Но колкото и жестоко да е, предпочитам да знам, вместо да стоя в неведение. Къде сгреших, Ирма?
Тук можех да изредя един доста дълъг списък. Но беше прекалено късно.
— Мисля, че е най-добре да се прибереш и да си легнеш — казах твърдо.
— Да си легна ли? — Гледаше ме с недоумение. — Защо да си лягам?
— Изглеждаш изтощена. По-добре е да си починеш малко. Да си близо до телефона, ако той се обади.
— Ако той се обади — повтори тя тихо като слабо ехо.
— Или ако полицията се обади. Когато го намерят.
— Не мога да стоя сама вкъщи. Това ме побърква.
Боже мили! Ще попита дали може да остане тук, помислих си, да спи в къщата ми! Изправих се нервно, започнах да обикалям из стаята.
— Какво има, Ирма? Изглеждаш много объркана?
— Да. Не. Разтревожена съм. След като ми разказа това. А и се чувствам зле. Всъщност трябваше да остана в леглото.
Изведнъж Руни се надигна от стола. Изглеждаше различно. Нервно чаках какво ще се случи.
— Тръгвам си — отсече тя. Изглеждаше парализирана, смъртно обидена. Стоях и я гледах виновно. — Не те разбирам — продължи тя. — Никога не съм те разбирала.
— Няма кой знае какво за разбиране — отвърнах кратко.
Около мен нещо започваше да се затваря, усещах го ясно, отдалечавах се някъде навътре в себе си — на сигурно, където тя не можеше да ме достигне.
— Не сме ли вече приятелки? — изгледа ме изпитателно.
— Не знаеш толкова много неща — отговорих студено.
— Та ти никога нищо не ми разказваш.
— Няма нищо особено за разказване. Чувствам се най-добре сама — добавих.
Тя се загърна с палтото си. Взе чантата от стола. За момент остана на мястото си, колебаейки се. Очите й се пълнеха със сълзи.
— Когато Хенри те изостави, се опитах да бъда до теб. Тогава беше слаба. Забрави ли, Ирма? А онзи път, когато се разболя. Поне се опитах. Но легни си сега. Няма да те тормозя.
Тръгна към вратата. Трябваше да плача, а всъщност ми олекна, че ще се махне от къщата. До вратата тя спря с въпросителен поглед.
— Какъв е този звук?
— Кой звук?
— Нещо от избата. Не го ли чуваш?
— Не, не чувам…
— Шшт. Мълчи.
— О! Това ли?
Хвърлих бърз поглед през рамо към капака на избата. И отговорих, защото изведнъж разбрах: