— Това е бойлерът. Бълбука. Включен е. Чудя се дали не е заради гръмотевиците преди две седмици, знаеш, когато имаше пожар надолу по пътя и онова дърво падна…
— Сбогом, Ирма.
Не отговорих, само я гледах. Мислех си: Тръгвай си. Руни. Остави ме на мира. Щом вратата се затвори, завъртях ключа. Останах дълго подпряна на шкафа. Когато повдигнах глава, видях лицето си в огледалото. Отново всичко беше наред.
— Казвам се Ирма — изрекох високо. — И това е моята къща.
Слязох по стълбите и седнах. В ръката си държах свещ. Красиво е, мислех си, наблюдавайки нежния пламък и трептящото сияние над лицето му. Андреас отвори очи. Не изглеждаше уплашен. Просто лежеше неподвижно и чакаше. Видя свещта. Държах я напред пред очите му. Той сбърчи чело.
— Сега ме направи наистина щастлив.
— Ще ти прочета вестника. Има нещо, което искам да чуеш — усмихнах се аз.
Харесваше ми, че лежи там, без да може да се измъкне, и се налагаше да слуша. Един мъж трябва да лежи неподвижно и да слуша Ирма Фюнер и всичко, което тя имаше да каже. Един красив мъж. От онзи тип, който си въобразява, че целият живот е пред него; безсмъртният тип. Трябва да разберете, че това значеше много за жена като мен. Сега аз определях правилата. Нахлузвах му ги през главата. Хубаво е да имаш силата да решаваш.
— Само чуй. Не го разбирам, не разбирам подобни хора.
Зачетох високо.
— Днес от Централната болница разказаха историята на една жена, която на първи септември се е свързала със спешното отделение заради бебето си.
Андреас изглеждаше, сякаш му е скучно, или може би спеше. Но знаех, че слуша, виждах го по лицето му — часовете бяха станали дълги там, долу, в избата. Не му оставаше друго, освен да вземе малкото, което можеше да получи.
— Лекар прегледал детето и заключил, че всичко е наред. Жената си тръгнала успокоена.
Сега той дишаше бързо и леко, почти като дете.
— По-късно вечерта жената се обадила в Централната болница. Била намерила детето мъртво в леглото.
Най-накрая той отвори очи.
— На въпроса дали детето е било жертва на насилие, или е падало, жената отговорила, че същия ден, докато се разхождала по брега при Фюрулун, двама млади мъже се нахвърлили върху количката и грабнали чантата й. В бъркотията бебето, момченце на четири месеца, паднало от количката и си ударило главата. Тя разказала…
От Андреас се чу ахване. Очите му се взираха в мен като два черни кладенеца от ужас. Гледах го учудено, но така и не проумявах неговата съпричастност. Защо се уплаши от тази история. Сякаш тази чудовищна случка му направи впечатление. Има надежда, помислих си.
— Тя разказала, че непосредствено след удара детето заплакало нормално, но в последвалите часове спало много. Полицията започва усилено издирване на двамата мъже, навярно причинили индиректно смъртта на бебето. В Съдебна медицина ще бъде направена аутопсия на момченцето. Това е обичайната процедура при случаи на внезапна детска смърт, но целта на експертизата е да разкрие дали то е починало от травми по главата в резултат на падането.
Спрях и се обърнах към него.
— Искаш ли още вода?
Погледна ме. Какви очи! Никога не бях виждала нещо подобно.
— Мъртво? — прошепна той. — Бебето мъртво ли е?
Кимнах.
— Така пише. Намерила го в леглото. Но не са сигурни. Може да е било внезапна детска смърт. Когато ни отворят — продължих замислено, — тогава откриват какво ли не. Как сме живели, как сме се хранили. Не е ли странно?
По лицето му премина спазъм.
— Малко момченце — продължих, — на четири месеца. Защо не са стояли надалеч от младата майка с количка? Страхливци. Искаш ли още вода?
— Искам чук в главата — простена той.
Продължих да седя мълчаливо и да го наблюдавам.
— Със Зип ли беше? Заедно ли дойдохте тук?
Той ококори очи ужасен.
— Откъде знаеш? Откъде, по дяволите, знаеш името му? Как… — Избухването го накара да простене. — Разкажи ми! — извика дрезгаво. — Откъде знаеш!
— Всичко знам — отговорих сухо.
Хареса ми изражението му точно в онзи момент, пълното му объркване. След минута се смени с друго.