— Беше с мен. Чакаше в градината. Скоро ще дойде да ме потърси. Ако се появи, просто го отпрати.
Столът, помислих си.
— Няма да дойде — казах високо. — Иначе отдавна да е дошъл. Предал те е, Андреас. Най-добрият ти приятел. Толкова неприятно.
От гърлото му се чу нещо, наподобяващо смях.
— Ти си луда. Знаеш ли?
— Кой е лудият тук! — изкрещях. — Аз ли вилнея наоколо и заплашвам с нож хората да ми дадат парите си?
Мълчеше. Лицето му блестеше от пот.
— Не съм сигурен какво искам — простена той. — Толкова е странно.
— Няма никакво значение какво искаш — отсякох. — Нямаш възможност да избираш.
— Човек винаги има възможност да избира — отвърна той със затворени очи.
Малкото лайно, как постоянно затваря очите си.
— Лъжеш ме. Боли те — изрекох тихо аз. — Не искам да измъчвам никого. Горе имам болкоуспокоителни.
— Дай ми свръхдоза — изпъшка той.
— Ще наредя нещата така, че да те намерят.
— Кога ще го направиш? Кога? Разлагам се!
— Когато всичко е готово — отвърнах спокойно. — Все още не съм готова.
— Никога няма да бъдеш готова.
— Искаш ли вода?
Не отговори. Отидох и донесох вода. Взех и една възглавница от моето легло. И печка, която не използвах. Натроших два „Стесолида“ на прах и ги изсипах в шишето. Свалих всичко в избата. Той не можеше да повдигне глава, трябваше да го направя вместо него. Набутах възглавницата отдолу. Той извика. Подпъхнах одеялото по-плътно до него. Включих печката на най-силната степен. Започна да загрява. Поставих шишето на гърдите му. Зърнах нещо на пода зад главата му. Синята шапка. Вдигнах я.
— Във водата има прашинки — забеляза той.
— „Стесолид“. Така ще поспиш малко.
— Благодаря — прошепна.
Зип поиска двеста крони от майка си. Тя усети отчаяние в гласа му. Положително се случваше нещо, не се съмняваше повече. Любопитството й отстъпи пред страха. Вече не беше дете и тя не искаше да знае всичко. Само дреболиите. Онова, което е в границите на нормалния младежки бунт. Обзета от слабост, се замисли за баща му. Нямаше го, а така й се прииска да се върне. Тази мисъл също се стовари с ужасна сила върху нея. Той не й липсваше. Но просто щеше да се погрижи за това.
Зип отиде право в кръчмата „Хедлайн“. Искаше да седне на същата маса и да си спомни онази вечер. Да намери обяснение. Но масата се оказа заета. За момент остана объркан с бира в ръка. Намери друга маса. Пиеше бавно. Часът беше девет, започваше да се стъмва. Ще отиде в къщата, ще позвъни на вратата и направо ще попита старата. Ако изобщо отвори. Пиеше за смелост. Връхлетя го мисълта, че ако Андреас не се върне никога, той остава съвсем сам. Никога не бе завързвал други приятелства, не бе изпитвал потребност. Или може би Андреас бе наредил нещата така? По-голям кръг приятели би представлявал по-голяма опасност. Всъщност го бяха използвали, бе служил за някакъв вид застраховка живот. Андреас беше тактик. По той все пак се бе чувствал чудесно, нямаше причини да се оплаква. Тогава защо да се оплаква сега? Само по една причина: сега седи съвсем сам и навярно ще му се наложи да си изпроси да го приемат в нова компания от далечни познати, които дори не е сигурно дали ще го искат. Но защо се съмнява в него? Та нали е достатъчно само да попита, когато накрая се появи — защото той скоро щеше да се появи — и да го потупа по рамото с тънката си ръка. Да го докосне. Педерастът Андреас. Зип избърса една капка от носа си. Животът му се струваше прекалено труден. Къде да отиде, за да му помогнат? Може би в полицията и да каже истината? Продължаваше да излива бира в гърлото си. Аз и приятелят ми… ние ограбихме една жена при Фюрулун. Между другото, детето й се изтърси от количката и писна кански. После пихме малко и всичко се обърка в двора на църквата, той ми се натисна и нещата станаха направо ужасни. За него и за мен. Трябваше да изгасим този пожар! И избрахме една стара жена, която живее сама. Андреас влезе с нож в ръка. И знаете ли какво? Повече никога не излезе. Пресуши чашата и си донесе нова. Сега той ще разбере веднъж завинаги какво е станало. Ще попита старицата какво се е случило. Най-добре да каже истината — че са били заедно. Дано тя разкаже какво е станало. Майката на Андреас бе звъняла пак и му се наложи да повтори историята още веднъж. Усети колко е трудно да си спомни какво е казал първия път. Беше й казал нещо различно от онова, което разказа на къдравия мъж от полицията. Не че имаше някакво значение, щеше да се оправдае: било е късно и тъмно и всъщност не е сигурен в нищо. Изпитваше дълбоко отчаяние. Намираше се в изключително неприятно положение, не бе свикнал с такива изблици на чувства. Наблюдаваше как хората идват и си отиват. Повечето откриваха познати, надаваха викове, крещяха. „Ехе, мамка му, тук ли си?“ Такива неща. Самият той получи няколко далечни кимвания, нищо повече. Андреас го бе държал изкъсо. Беше си уредил една обозрима зона, за да пази гадната си тайна. Така мислеше — гадна тайна — и същевременно се срамуваше. Та нали това беше приятелят му, а по-голямата част от Андреас си беше същата. Начинът, по който се движеше и се усмихваше. Начинът, по който държеше цигарата си. Живееше там, където живееше, и работеше на мястото, където работеше. Беше по-красив от повечето момчета и навярно по-умен също. Единствено когато му се поискаше, му трябваше мъж. А сексът все пак си е важен. Говори много за това какъв е човек. Зип четеше списания за мъже, там пишеше, че нагонът направлява човек през живота му, участва в избора на професия, каква кола да си купиш, какво обичаш да правиш, ей така, като цяло. Следователно Андреас и неговата любов към момчетата също е част от цялото, дори и от него — Зип. Андреас го бе избрал за свой приятел, което често го бе учудвало. Дали не го е желаел още от началното училище? И никога да не се е отказвал от надеждата да го катурне по корем? По корем! Мамка му, дори мисълта за това го влудяваше! Въртеше се на стола. И в това време целият спомен се върна. Блесналите очи плътно до неговите, белите зъби, ръката му там, долу. Изпоти се силно, трябваше да се налее с още бира. Дявол да го вземе, той просто бе поставен в трудна ситуация. Дори може да се каже, че бе станал жертва на посегателство. Да, наистина. Та той се притисна към него. И сега това го преследваше. Спомни си изражението му, тесните рамене, упорития поглед. Един друг Андреас, който не бе виждал никога. Не можеше да е така. Беше избран за приятел. Изправи се рязко и излезе. Почти се беше стъмнило, когато закрачи по улицата. Не се страхуваше, дори не беше нервен. В него се надигаше огромен гняв. Нямаше да остави това нещо недовършено, не и тази вечер. Изпоти се от ходенето, спря при магазина за огледала. Погледна навътре към цял куп малки зиповци. Отговаряше на начина, по който се чувства — разкъсан на хиляди парчета. Продължи да върви. Стигна до нанагорнището и му се наложи да намали темпото. Виждаше портата, а по-нагоре гъстия плет. Реши първо да се промъкне в градината да провери през прозореца дали тя си е вкъщи. Провря се през плета, одра страните си на острите клони. Столът беше върнат на място в беседката. Вдигна го и се помъкна към стената на къщата. Постави го бавно в лехата, примирайки от страх столът да не се удари в стената и тя да чуе. Пердетата биха спуснати наполовина, но имаше достатъчно голям процеп, та той да надникне в кухнята. Тя беше там! Видя вестници на масата и чаша кафе отстрани. Доволен скочи на земята. Изтича покрай ъгъла към входната врата. За няколко секунди остана неподвижен; събираше кураж. Прочете името й на табелката. Ирма Фюнер. След това натисна звънеца с пръст. Не се случи нищо. Въобще не очакваше тя да отвори веднага. Но не смяташе да се предаде. Позвъни отново. Реши да звъни, докато тя отвори. Рано или късно щеше да полудее от звънеца. А навярно не беше достатъчно технически грамотна, за да го разкачи. Не чуваше никакъв звук отвътре. Слезе бързо обратно и изтича зад къщата. Покатери се пак на стола. Процепът между пердетата го нямаше, вече не можеше да надникне. Мамка му, беше дръпнала пердетата! Върна се тичешком до вратата и пак позвъни. Накрая натисна звънеца и остави пръста си там. Отвътре звънеше пронизително. Чу стъпки, но спряха. Никой не отвори. Отново постави пръст на бутона. Остана така. Изведнъж се уплаши. Ами ако се обади на полицията? Това все пак можеше да се сметне за тормоз.