— Мамка му — изкрещя той. — Трябва да знам къде е!
— Нямаш право да настояваш каквото и да било.
— Знам! — викна той. — Но поне ми дай някаква следа.
— Защо трябва да съм мила с теб? — попита тя с беззвучен глас, едва доловим зад тежката врата.
— Защото те моля — измрънка той.
Тя отвори отново.
— Не е толкова лесно да ме разчувстваш. Отивай си вкъщи. Ще го намерят.
Вратата се затвори за втори път. Зип натисна звънеца, но не се случи нищо. Изтича зад къщата и се покатери на стола. Най-долу в пердето се откриваше мъничък процеп. Той присви едното си око, опита се да разтълкува оскъдната картина, която виждаше. В полезрението му се появи нещо синьо и нещо, което приличаше на бял кръст. Шапката на Андреас.
Андреас бавно отвори очи. Стоях по средата на стълбите и го наблюдавах. Имах надмощие. Извисявах се на стръмната стълба, а той лежеше под мен на пода. Имах чувството, че ако разперя ръце, ще се издигна и ще полетя. Ще се рея над него в безупречни кръгове и ще го гледам в цялата му неподвижност.
— Чу ли звънеца? Беше един твой познат. Зип.
— Лъжеш — прошепна той.
— Питаше за теб. Моли се на колене.
Гръдният му кош се повдигна почти незабележимо под одеялото.
— Тези неща, които имаш на корема — продължи все така тихо той. — Не бива да се срамуваш от тях.
— Не се срамувам!
Изкрещях го. Прогърмях с целия си глас:
— Не се срамувам! Вината не е моя!
— Била си болна, нали?
Върнах се две стъпала нагоре и поставих ръце на кръста си.
— Не е твоя работа. Никога не съм тормозила никого с това!
И се свлякох на едно стъпало, колкото изтощена след избухването, толкова и учудена от желанието да крещя по този начин. Право в лицето му. Бях се прицелила в друг човек и бях дръпнала спусъка. Сега седях напълно отпусната и ми беше приятно. Исках да се смея високо. Но това само щеше да подкрепи постоянните твърдения на Андреас, че съм луда или нещо подобно, а аз не бях. Не съм.
— Ирма е забележителен човек — изрече неочаквано.
— Защо го казваш? — Гледах го втренчено.
— Така казваше мама. Всеки път, когато й ходеше на гости.
— Ти ме позна?
— Разбира се.
— Не биваше да го казваш. Ще ми е трудно да те пусна.
— Ти никога няма да ме пуснеш — възрази той със слаб глас. — Ще умра тук, долу. Тялото ми се топи. Да не мислиш, че не усещам как мирише от мен?
— От раната на главата ти е — направих опита да го успокоя. — Започва да се инфектира.
— Този плик на корема ти — продължи той, — не е нищо. Да знаеше само аз с какво се разхождам наоколо. Е, да, вече не се разхождам. Но продължава да е все така дяволски тежко.
Гласът му се снижи до шепот. Преместих се едно стъпало по-надолу.
— Прекалено е гадно — подсмърчаше той.
Нямаше достатъчно въздух в дробовете, за да се разплаче, както трябва, и това будеше голямо съжаление. По-добре да си гневен, чувството е по-леко. Но сега бавно се събуждаха към живот други, мъчителни чувства. Завладяха ме. Красивото лице беше най-красиво, когато злото отстъпеше и видимо останеше само това дете. Устата му трепереше и той мигаше, за да попречи на една сълза да се търкулне. Спомних си как Ингемар ухаеше на сапун и лосион, когато беше малък. И закръглената му глава, така плашещо ранима. Както Андреас бе раним сега.
— Детето — изрече той тежко. — При Фюрулун. Детето, което е умряло. Бяхме ние със Зип.
Долната му челюст увисна. За момент сякаш изпадна в кома. Голямо балонче слюнка порасна между устните му.
— Бебето? — попитах учудена.
Той преглътна със затруднение.
— Искахме да откраднем чантата й. Тя се разхождаше край брега. Не ме интересува какво ще стане с мен. Прави каквото искаш.
Дълго седях поразена и слушах. Гласът му замираше.
— Сигурно си получил травма на главата — предположих аз.
— Махай се!
— Ще си отида, когато поискам. Това е моята къща. Трябва да поговорим за това. Колко безразсъдно от ваша страна!