— Знам. Всичко разбрах. Но тази чанта е само дреболия…
— Да крадеш чантите на хората? Дреболия?
— Разбрах всичко. Сега, когато е прекалено късно. Ти си напълно луда, но вече не можеш да ми направиш нищо.
— Внимавай! — изкрещях. — Разговорът ни ще свърши, когато аз преценя. И не се опитвай да използваш оставащото ти време, за да ме унижаваш. Разбра ли? Ще се държиш, както подобава! Иначе няма да получиш повече вода!
— Мила Ирма — устните му се изкривиха, — аз и без това едва се държа. И не искам повече вода!
— Ще умреш от жажда.
— Без вода се умира по-бързо.
— Само се пробваш. А и нищо не си разбрал. Ако беше разбрал, щеше да сведеш малко глава. И да покажеш малко уважение.
— Лежа на пода в избата ти — отговори той сухо. — По-ниско от това няма къде да пална. Смъртта ще ме избави, Ирма. Престоят ми на земята беше непозволен. Време е да се оттегля.
Не схванах какви ги бръщолеви. Започваше да говори несвързано. Станах и излязох ядосана. В продължение на петнайсет минути седях до кухненската маса и мислех. После пак слязох обратно долу с подсладено топло мляко и шишето. Както лежеше там, той напомняше пеленаче. Бях си облякла жилетка, за да не измръзна, но долу беше топло заради печката. Харесваше ми да седя така и да го гледам. Когато изпи млякото, започна отново да задрямва, но аз извиках името му няколко пъти. Андреас, Андреас. И той отвори очи. Извадих вестника от джоба на престилката си и му показах съобщението за издирване и красивата снимка. Никой виждал ли е Андреас?
Тогава той заплака.
Чуйте ме! Слизах в избата многократно. Ден след ден. Питах го дали има нужда от нещо. Сменях свещта, оправях одеялото. Той започна да мирише. Лицето му се беше изпило, а устните бяха почти сиви. Всеки път, когато погледнех главата с тъмните къдрици, изпитвах мимолетна радост от това, че той все още лежи там безшумно. Не мислех нито за бъдещето, нито за миналото, а това беше нещо ново за мен. Бях свикнала да се притеснявам за следващия ден и за всичко, което можеше да се случи. Вече не беше така. Живеех в настоящето. Най-накрая постигнах спокойствие.
Четвърти септември.
Бяха изминали три проклети нощи. Зип отвори указателя на буквата Ф. Толкова е лесно, помисли си. Просто отваряш указателя, търсиш и звъниш; изведнъж си там, точно до ухото й. Заплашваш и тормозиш. Звънеше ли, звънеше. Стискаше здраво слушалката.
— Зип е! — изкрещя. — Искам да говоря с Андреас.
За момент настъпи тишина. Чуваше се само слабо жужене и нечие дишане.
— Андреас не може да се обади.
Гласът й прозвуча грубо. Какво искаше да каже с това? Не може да се обади? Седеше върху истината с гадния си дебел задник, кравата му с крава. Коленете му се разтрепериха от яд. Това проклето чувство — да знаеш, че някой те лъже право в очите, или право в ухото, за да бъдем точни. Така гладко, така безсрамно. Гневът бучеше в ушите му.
— Знам, че е там. Мамка му!
— Не знаеш нищо.
Гласът й беше спокоен. Той усещаше сърцето си да бие силно.
— Шапката му лежи на кухненския ти плот.
Отново настъпи тишина. Сега имаше над какво да се замисли! Той стоеше и пристъпваше по пода, докато се мъчеше да си събере мислите.
— Погрижи се да почистваш по-добре след себе си — изплю той.
— Правя го. Ти почисти ли след себе си?
Слушаше спокойния й глас и се опитваше да разбере как мисли тя. Как е възможно да е така спокойна.
— Да — отговори. — Липсва ми само Андреас.
— А бебето? — попита тя тихо.
— Нямам деца! — извика той. — И нямам нерви да си играя с теб. Искам само Андреас!
— Андреас плаче — прошепна тя. — Плаче заради бебето.
Изведнъж той усети как нещо в него се сви от ужас.
— Бебето при Фюрулун. Вече не е живо.
Зип остана втренчен в указателя. Фюнер, Фюрнес, Фюкен. За какво говори тя? Погледна към вестника на масата, мислейки си, че тя блъфира.
— Травми на главата — продължи тя. — Бебетата са толкова крехки. Ако не престанеш да ме тормозиш, ще се обадя на полицията и ще кажа, че ти си го убил. Малко момченце на четири месеца. Търсят ви.
— Опитах се да спра количката! — извика той.
Чу се слабо щракване и сигнал свободно в ухото. През прозореца видя заострения връх на църковната кула. Пукнатина в бледото небе. Коленете му започнаха да треперят. Едно малко бебе. Ей сега ще потърси из вестниците, за да се увери, че тя лъже. Просто се пробваше. Ще прочете вестниците, но после. Първо ще си почине малко. Заклатушка се към стаята на приземния етаж, легна на дивана, затвори очи. И заспа. Два часа по-късно се събуди. Майка му викаше отгоре по стълбите.