— На телефона! Полиция. Викат те в районното.
Трепереше така, че за да пъхне петачка в паркинг автомата, се наложи да използва и двете си ръце. Имаше го в „Афтенпостен“, по дяволите. Старата се оказа права! Дали щяха да разглеждат случилото се като убийство по невнимание? Всъщност майката сгафи със спирачката. Дявол да го вземе! Усещаше как склонът се клати под краката му, все едно гази в тресавище. По слепоочието му се стичаше струйка пот и му пречеше да мести поглед както си иска. Очите му се съпротивляваха като две стъклени топчета и повтаряха: виновен, виновен, дяволски виновен! Започна да подсмърча, докато се бореше с гадния автомат, този адски гълтач на пари в този проклет свят, в който беше захвърлен. Беше ли молил за това? Зарадвали ли са се, когато се с появил? Влюбени ли са били? Опъна рамене назад и си помисли: „Стегни се, дявол да те вземе. Просто ще питат за Андреас“.
Докато се изкачваше към главния вход, си повтори думите: „Не си спомням, не си спомням“. Дори и да разберат, че лъже или прикрива нещо, трябва да го докажат. Влезе в приемната и при бариерата съобщи за пристигането си. Оставиха го да чака сам. Приближи се цивилен. Не младият къдрав полицай. Това беше по-лошо. Изправи се — искаше да бъде на висота в тази ситуация — само за да открие, че мъжът е с цяла глава по-висок от него. Внезапно го връхлетя една направо прекалено гадна мисъл — беше невъзможно да измами този мъж като канара. Обграждащата го аура на дружелюбност беше само тънко лустро. Тя не прикриваше дори за миг от какво всъщност с направен. Зип си представи желязо и стомана, импрегнирани със смоли дървени предмети, а накрая — оловен кристал. Срещна сивите очи и усети как юмрук върху рамото му го насочи към един ъгъл в асансьора.
— Конрад Сейер.
Гласът идваше от дълбоко. Несъмнено беше някой от главните. Защо? Кабинетът го изненада: съвсем обикновен кабинет с детски рисунки, фотографии, благодарствени картички и други подобни. Хубав стол. Изглед към реката. Видя как туристическата лодка за разглеждане на забележителностите се плъзва покрай тях, на един от последните си курсове.
— Зип — обърна се към него Сейер, — ще донеса кафе. Пиеш ли кафе?
— Боже, да.
Не започна добре. Гласът му трепереше. Не си спомням, не си спомням. Той изчезна. Зип се зае да премисля какви ли последствия ще има, ако излъже. Това все пак е само разговор, нали? Спомни си думите на майка си: „Познавам те добре“. Нещо в този мъж му внушаваше същото чувство. Ще се старае да поддържа приятелски тон. Докато си говорят приятелски, той ще е в безопасност. Сейер се върна с кана и две стиропорени чаши.
— Мило е от твоя страна, че се съгласи да дойдеш — погледна го той. Сякаш бе имал избор. Сивият мъж го знаеше, просто играеше игра. Изведнъж му се стори безкрайно опасен. Налегна го униние — някакъв тъп страх, че няма да излезе цял оттук.
— Да. Но не разбирам напълно защо съм тук — запелтечи той. — Нали ви разказах за последната вечер.
Получи бърз поглед като полъх на вятър в очите.
— Много е сериозно — каза Сейер кратко. — Три денонощия са нещо доста по-различно от едно.
Зип предпочете да кимне безмълвно.
— Заради теб се надявам да открием Андреас — продължи той. Следеше струята вряло кафе, която се изливаше в бялата чаша.
Заради теб? Какво, по дяволите, иска да каже? Понечи да попита точно това: какво, по дяволите, искате да кажете? Дали въпросът не криеше някакъв намек? Че ако не го намерят, то…
— Та той е твоят най-добър приятел, нали?
— Да, боже — Зип кимаше усърдно.
Сега му се струваше, че използват срещу него приятелството им и фактът, че Андреас е най-добрият му приятел. „Стой спокойно — рече си той, — просто отговаряй на въпросите“.
— Ще бъда честен с теб — продължи другият. — Аз съм старомоден човек.
Пусна една предразполагаща усмивка и Зип си помисли, че той или е адски приятен човек, или пък е дяволски добър актьор. Заложи на второто.
— Един от моите подчинени. Якоб Скаре, вече е говорил с теб. Ще говоря напрано. Той се върна тук и даде ясно да се разбере, че по време на разговора си с теб е останал с дълбокото впечатление, че не казваш истината. Затова си тук. Разбираш ли ме?