Зип сви рамене. Спокойно, спокойно. Дишай с корема.
— А колкото до интуицията на сержант Скаре, аз и друг път съм се осланял на нея. Чисто и просто съм принуден да приема нещата сериозно.
Зип опъна крака напред и постави единия върху другия.
— Ето как виждам нещата — продължи той. — Онази вечер вие двамата сте се забъркали в нещо и то навярно е получило неочакван обрат. Нещо, което си решил да скриеш от нас. Защото се боиш от последствията.
Зип се занимаваше с плюнката в устата си. Най-накрая дълбокият поток от думи спря. Мъжът очевидно очакваше реакция.
— Няма ли да възразиш? — попита накрая.
— Бяхме на кръчма — каза Зип объркан.
— Добре, разкажи със свои думи как мина вечерта — предложи Сейер, наместил в удобно в стола си.
— Със свои думи? — заекна той.
— Какво правихте, за какво си говорихте. Надявам се, като чуя как сте прекарали времето си, да получа някаква представа какво е станало.
Дали знае повече, отколкото даваше вид? Дали жената с количката не ги е описала до най-малката подробност?
— Извинете — Зип се колебаеше, търсейки онова, което полицаят наричаше „свои думи“.
— Не се притеснявай. Разговорът ни няма да излезе от тази стая, нито ще те записвам или цитирам по някакъв начин. Можеш да говориш свободно.
Какви изрази използваше! Сега иска да създаде впечатлението, че е на негова страна, но не е, нали?
Зип изправи рамене.
— Ами, няма кой знае какво за разказване. Бяхме на кръчма и си взехме по бира. После отидохме у нас. Гледахме филм. Разходихме се малко из града. Андреас се прибра да си легне. Това е всичко.
Сейер кимна насърчително. Нещо в израза на лицето му подсказваше, че не знае за бебето. Всъщност беше обсебен от Андреас и от нищо друго. Зип опита да запази спокойствие. Да не заема отбранителна позиция.
— Той не е отишъл вкъщи и не си е легнал — усмихна се Сейер.
Нова усмивка — открита и широка.
Зип се усмихна на собствената си глупост. Но това бе съвсем невинно, изплъзна му се, вероятно в негова полза, ако съдеше по усмивката.
— Не, разбира се. Но така каза.
— Именно. Щеше да става рано ли?
— В осем.
Сейер отпи от кафето.
— Кой филм гледахте?
Имаше ли значение? Да не би да се чудеше дали не са гледали някой филм, който да ги е подтикнал към злодеяние?
— „Блейд Рънър“ — отговори тихо и с лека неохота, защото не бе способен да покаже каквото и да е въодушевление.
Сейер се вкопчи в лекото нежелание.
— Гледал съм го много отдавна — припомни си той. — Не ми хареса кой знае колко. Но, както споменах, аз съм старомоден.
Зип се отпусна.
— Андреас настояваше непременно да го гледа. Макар да го е гледал стотици пъти. Почти.
— Аха? Стотици пъти? На теб скучно ли ти беше?
— Често ми е скучно.
— Защо?
— Нямам работа.
— Значи по цял ден чакаш Андреас, за да имаш компания?
— Обикновено се обажда след вечеря.
— Уговорихте ли се нещо, преди да се разделите?
— Не, не успяхме…
Спря рязко. Думите бяха избликнали навън. Не си спомням, не си спомням. Отплува като хартийка в буйния поток, който представляваше този мъж.
— Не успяхте какво?
— Той срещна някого — изплъзна се от него. И замълча напълно.
— А! Срещнал е някого?
Зип не вдигна поглед, но ако го беше направил, щеше да види малката жлъчна усмивка.
— Кого, Зип?
— Не ги познавам.
Задуши едно проклятие в себе си. Кой, по дяволите, го караше да изрича тези небивалици? Сега ще го попита защо не е казал това на сержанта, който го посети вкъщи. Окей, забранил е — няма да стане по-лошо. Полицаят трябваше да докаже лъжите, не бе достатъчно да ги усеща как летят във въздуха като градушка. Защото си беше така.
— Отлично, че се сети за това — похвали го Сейер доволно. — Точно това казвам. С времето човек си спомня по-добре. А ти все пак се намираш в трудна ситуация. Изчезнал е най-добрият ти приятел и ти се притесняваш за него.
В мислите си Зип си представи Андреас, затворен някъде. Сам, в мрака. Бялата къща. Не разбираше. В гърлото му растеше топка, а очите му се пълнеха със сълзи. Но това навярно е в негова полза — да изглежда силно притеснен.