— Двама типа — не смееше да вдигне поглед. — Приближиха се към нас на площада.
— Двама мъже?
— Да.
— Млади мъже?
— По-големи от нас. Трийсетина, там някъде.
— Виждал ли си ги преди?
— Не.
— Но Андреас ги познаваше?
— Така изглеждаше.
Последва дълга пауза. Страшно дълга. Той или преработваше информацията — тази отлична лъжа, — или пък се забавляваше с дивите му фантазии. Какво ще стане, ако Андреас се появи и разкаже своя версия? Да не би да си мисля, че той никога няма да се появи? Отписал ли съм го? Не, аз съм добър приятел!
— Значи така. Разказвай.
— Да разказвам какво?
Движеше се по хлъзгав лед, тънък и чуплив, под него зееха студени дълбочини. Картините прелитаха пред очите му: горящите страни на Андреас, бебето с беззъбите венци.
— Седяхме на една пейка, до фонтана. Андреас каза, че трябва да изчезва. И след това просто тръгнаха, не знам накъде. Всъщност малко му се сърдех.
Зип млъкна. Кафето му стоеше недокоснато. Би изглеждало естествено да отпие глътка, но нямаше доверие на ръцете си. Затова пък Сейер имаше. Съвсем безшумно той отпи няколко глътки. Последните му думи — всъщност малко му се сърдех — висяха в стаята, в действителност бях малко сърдит. Измисляше си, но лъжата почти бе на път да се превърне в истина: ако наистина се беше случило да седят на пейката и Андреас внезапно да си тръгне, Зип би се разсърдил. Достигна доволен до това заключение.
— Но Андреас… той не контактуваше ли изключително само с теб?
Зип се размърда на стола.
— И аз така мислех.
— „Турнегата“ — изстреля Сейер внезапно.
Зип погледна нагоре.
— Споменал си прел майката на Андреас, когато ти се обадила, че сте се разделили на улица „Турнетата“.
— Не си спомням — отговори той бързо.
— Споменавам го, защото определено трябва да има причина да кажеш именно това. Естествено, спомнил си си погрешно, изяснихме го, обаче има причина мозъкът ти да направи този избор. Може би сте били близо до „Турнегата“ онази вечер?
Зип се обърка.
— Просто изскочи. Погрешна асоциация — добави той.
— Случва се — съгласи се Сейер.
Стана и отвори прозореца. Септемврийският въздух нахлу в стаята.
— Какво мислиш се е случило? — попита Сейер, настанил се отново в стола си.
— Ами, по дяволите. Нямам представа.
— Все нещо си си мислил, предполагам?
— Да.
— Ще ми разкажеш ли?
Мислеше усилено. Осъзна, че това, което трябваше да бъде просто разговор, започваше все пак да прилича на разпит.
— Мислил съм за всичко! — каза с внезапна и бурна откровеност Зип. — Че си е отишъл и се е обесил. И какво ли още не.
— Възможно ли е да му е хрумнало?
— Не. Или не знам. — Спомни си гробището. — Не знам — повтори.
— Измъчваше ли го нещо?
— Никога не е споменавал.
— Говореше ли много за себе си?
— Никога.
Сейер отиде до зелен шкаф с архиви, извади някакви документи и ги разлисти. Зип протегна врат, но седеше прекалено далеч. Сейер задържа един лист от папката и плъзна друг към него през масата.
— Какво ще кажеш, Зип? — попита сериозно. Погледът му го пронизваше. — Жив ли е?
Зип се вторачи в снимката на Андреас.
— Не знам! — заекна.
— Има ли на света някаква причина да предположим, че може да е мъртъв?
— Не знам! — заекна отново. Изпитваше противното чувство, че е попаднал в капан. — Мислите ли, че е мъртъв? — попита засрамено.
Сейер подпря снимката на каната с кафе.
— Защо лъжеш? — попита просто.
Ето го най-сетне! Той знаеше, че рано или късно ще дойде, не можеше да бъде по-подготвен! Въпросът се удари в него като гумена топка и отскочи обратно. А по него не остана и драскотина.
— Не знам нищо — изрече напевно.
— Искаш ли да оставим настрана тези типове от площада?
— Не знам накъде отидоха.
— Бяха ли изобщо там?
— Видях ги само от разстояние.
— Колко бяха?
Какво беше отговорил? Двама? Или трима?
— Двама или трима, не си спомням.
— Тревожиш ли се за най-добрия си приятел?
— Разбира се!