Зип го гледаше възмутено. И същевременно се опитваше да определи какво цели.
— Защо тогава не ми помагаш?
— Помагам! Но не си спомням!
Изгуби самообладание, загази здравата.
— Казах всичко, което знам. Може ли да си ходя сега?
— Не.
— Нали не съм арестуван?
— Не можеш да си ходиш.
— Защо!
— Не съм свършил.
Зип усети как пада бавно. Истината му изглеждаше по-лесно решение. Разбираше всичко. Защо хората признават неща, които не са извършили, каквото и да е — само и само да се измъкнат. Клатеше се на стола. От всички страни го дебнеха опасности. Влитаха през прозореца, пълзяха нагоре по краката му. Очертаваше му се гадно бъдеще, което не иска. Обвинение и присъда. Майката на бебето седи на първата скамейка, вторачила поглед в него, а той е на мястото на свидетеля. Облечен в черно съдия с грамаден чук блъска в гърдите му. Това извади сърцето му от ритъм, то започна да се препъва, не му достигаше въздух. „Сам в продължение на години в помещение два на три метра“, мислеше си Зип. Изведнъж му прилоша. В главата му бучеше, същевременно чувстваше напрежение. Изпитваше желание да се скрие и посегна към чашата с кафе, видя как ръката му се показва в полезрението му, протягайки се да хване чашата, но не успя и я преобърна. Кафето се разля по масата.
Покапа по бедрата му и го изгори през дрехите.
Казах на Андреас, че Зип се е обаждал. Очаквах да започне да крещи, но той нямаше сили. Изглеждаше безразличен. Не го разбирах. Навярно използваше времето да се примири с най-лошото, с вероятността да умре там, долу в избата. Сам сред картофи, паяци и мишки. Нищо не ни спира нас, хората. Способни сме да се справим с почти всичко, само да имаме достатъчно време. Отказваше да говори. Беше ме изолирал навън. Запазих спокойствие, само постоях за момент, колкото да го измъча с присъствието си. Поиграх си с копчетата на якето си. Качих се горе. Започнах да подреждам чекмеджетата и шкафовете. Бях доволна от онова, което остава след мен. Някои документи и съвсем износените дрехи събрах в чували. Не разполагах с много време, Андреас беше изтощен. Харесвах го повече, когато се моли; сега не искаше нищо. Затваряше очи, когато застанех на стълбите. Блъсках вратите и тропах по пода. Той имаше единствено мен! Нищо не го боляло, но аз не му вярвах. Не ми позволяваше да видя, че страда. Изглежда въпреки всичко нямаше сила да продължи, да излезе от тази изба, да влезе в болница. Да си тръгне в инвалидна количка с всичките си спомени. Понякога животът е прекалено тежък за живеене, може би така си мислеше. Аз не съм в състояние да го утеша. Той не заслужава утеха. Не биваше да идва тук.
От време на време отчаянието ме връхлиташе на внезапни пристъпи. Ненадейни, непредвидими пристъпи на паника. Не можех да се позная. Никой от нас не заслужаваше това, никой от нас не го искаше. Андреас беше светкавица от небето. Падна върху мен. И аз започнах да се смея. Тези дни и всичко, което се случи, ми бяха напълно непонятни. Съмнявах се дали са реални. Младо момче на пода в избата на възрастна жена — каква история! Откъснах се от мислите си и отидох до прозореца. Междувременно е добре да ядем и да си почиваме, а аз не бях яла от цяла вечност. Виждах края на отчаянието с внезапно появила се яснота. Отказах се от всичко. Едва ли можеше да стане по-лошо. Налагаше се веднъж завинаги да се сложи край на този абсурден театър. Той страда достатъчно. Научи си урока. Изправих се и отворих капака. Викнах му отгоре: „Отивам в полицията. Скоро ще дойдат да те вземат!“.
Сигурно не ми повярва. Чувствах се много уморена. Полицаите можеха да правят каквото решат с мен, не ме интересуваше. Андреас щеше да обясни. Той започна.
— Зле ли ти е, Зип? Изглеждаш пребледнял.
Сейер избърса кафето от масата с хартия от поставката до мивката. В това време Зип се държеше здраво за ръба на масата и затова не отговори. Тялото му го бе предало. Но нямаше значение. Сега полицаят бе открит враг, вече не се преструваше на дружелюбен. Оттук нататък щеше да използва други методи, да подходи по-грубо, навярно и да го заплашва. Това му донесе облекчение. Вече нямаше да се поддава на приятелското отношение на Сейер, той вече не би съумял да го подкупи или измами. Стисна зъби. Сейер разпознаваше сигналите от стотици разговори. Той също се почувства облекчен. Преминаха в нова фаза. Познаваше принципа, мимиките, езика на тялото. Напрежението в стаята постепенно нарастваше. Това бе намек за гняв, но под него лежеше страхът. Какво ли са направили двамата в онази съдбоносна нощ? Взираше се в Зип с искрено любопитство.