Ингрид Сейер седеше пред телевизора. Гледаше „Дагсревюен“. Матеус, бос, по тънка пижамка, стоеше зад стола й се взираше в екрана. Изведнъж майка му се обърна и го погледна.
— Матеус, късно е — отбеляза тихо.
Той кимна, но не помръдна. Майка му изглеждаше малко тъжна. Сложи ръце на слабите му раменна.
— Какво дъвчеш?
— Лакрицово порше.
Тя се усмихна тъжно.
— Според дядо ти не бива да те притискам — подхвана тя, — но ми се иска да ми разкажеш кой написа онази бележка — ужасната бележка в несесера ти.
— Няма ми нищо — отговори той уклончиво.
— Не те ли е страх? — попита тя.
— Не — отвърна лаконично.
Изгледа го изненадана и усети, че му вярва, а това вече не можеше да си обясни.
— Не си мисли, че ако ми кажеш кой е, ще изтичам при директора и ще започна да клюкаря — побърза да го увери тя. — Няма да се обадя на майка му. Или на майка й. Ако е момиче. Просто имам нужда да знам.
Матеус водеше тиха битка. Трудно устояваше, когато майка му го молеше така настойчиво.
— Добре — предаде се накрая. — Беше Томи.
Майка му онемя. Известно време остана с широко ококорени очи и клатеше невярващо глава.
— Томи? — заекна. — Но той е… — премита объркано, — та той е от Етиопия. И е много по-тъмен от теб!
— Да — Матеус сви рамене.
— Но защо му е на Томи от всички…
Изведнъж тя започна да хихика. Матеус също хихикаше, а после двамата избухнаха в смях. Майка му го притисна до себе си, без той да разбере защо изведнъж тя стана толкова щастлива. Но се получи. Стана, донесе му чаша кока-кола и пак се настани да гледа новините; само от време на време поклащаше глава. Матеус се разположи на дивана. Неприсъщо за възрастта си, отвори вестник и се загледа право в снимката на млад мъж с тъмни къдрици. Усмихваше му се насреща с белите си зъби. На снимката изглеждаше приятен, много по-приятен отколкото онзи ден в зелената кола. Беше той, не се съмняваше.
— Защо това момче е във вестника? — полюбопитства малкият.
Майка му хвърли поглед към снимката и прочете текста отдолу.
— Защото го няма.
— Как така го няма? — поиска да знае момченцето.
— Няма го, отишъл си е. Изчезнал е — обясни тя.
— Отишъл си е както прабаба ли?
— Не. Или по-точно не знаят. Излязъл от вкъщи и не се върнал.
— Обикаля в една зелена кола — съобщи Матеус.
— За какво говориш? — погледна го колебливо.
— Той и още един. В една зелена кола. Те ме питаха за пътя до боулинг залата.
Ингрид Сейер го изгледа зяпнала.
— Това е едно от момчетата, които са те тормозили на път за вкъщи онзи ден, когато се прибираше от гости?
— Да.
— Сигурен ли си?
— Напълно сигурен.
Тя дръпна вестника и се зачете. Нямаше го от първи септември.
— Трябва да се обадя на дядо ти.
— Но аз не знам къде е сега — обясни Матеус притеснен.
— Няма значение. Все пак трябва да се обадя. Сега върви и си легни.
— Искам да говоря с дядо.
— Имаш две минути.
Тя набра номера на баща си и зачака.
Скаре дъвчеше ли, дъвчеше химикалката. От нея в устата му се появи метален вкус. Как е възможно човек да изчезне просто ей така от повърхността на земята? Същевременно си спомни думите на Сейер. Винаги се намира някой, който знае нещо. Зип знаеше. Телефонът иззвъня и прекъсна мислите му.
— Дежурен полицай Якоб Скаре.