В слушалката жужеше толкова странно. Слушаше. Чакаше.
— Ало? Ало?
Тишината продължи. Разнасяше се само това слабо жужене. Нищо не му пречеше да затвори, получаваха много обаждания от хора, които никога не се представяха. Той все пак изчака.
— Важно е да дойдете скоро. Той едва ли ще живее още дълго!
Чу се щракване. Разговорът приключи. Скаре остана объркан на стола със слушалка в ръка.
Жена. Звучеше истерично, почти задавена от плач. В същата секунда, връхлетян от нещо, се изправи бързо и столът полетя назад, блъскайки се в шкафа с архива. Тези думи. Това отчаяние! Къде ги е чувал преди? Стоеше, облегнат на шкафа, и мислеше. Дрезгавият глас му напомняше нещо. Само да можеше да се сети. Нещо съвсем скорошно. Седна отново. Мислеше напрегнато, но само се заплиташе. Как ще го открие? Защо е важно?
Опита се да мисли за нещо друго. Най-сетне му се изясни какво всъщност е казала тя. Той едва ли ще живее още дълго! Означаваше ли това, че някой умира? Дали ставаше въпрос за Андреас Винтер. Защо помисли веднага за Андреас? Бръкна в джоба на ризата си за цигари. Заедно с ръката си извади и сгъната бележка. Разгъна я. Възрастна жена пристига в кабинета в 16 часа. Изглежда объркана. Тогава си спомни всичко. Жената с кафявото палто и онова, което каза. Става въпрос за изчезнал човек. Той едва ли ще живее още дълго! Същата странна жена забрави шишето за храна. Пак ли тя? Какво, по дяволите, прави. Запали си цигара и отиде до прозореца. Отвори го, издиша дима навън. Тогава телефонът звънна още веднъж.
— Руни Винтер е. Искам само да се извиня, че ви досаждам така.
Скаре прочисти гърло.
— Всичко е наред, госпожо Винтер. Знаем колко ви е трудно.
— Говорихте ли с приятелката ми?
— Не сме стигнали дотам.
— Обещахте!
— Ще я посетя утре, госпожо Винтер.
— Тя ще гарантира за него. Длъжна е!
— Що се отнася до Андреас и поведението му, не смятаме, че има нещо нередно.
— Но аз искам да го чуете от човек, който го познава.
— Да, госпожо Винтер. Достатъчно е само да позвъните, затова сме тук. Точно така. Разбрахме се.
Сейер пъхна глава през вратата.
— Чудя се какво ли са направили тези двамата. Зип лъже за времето. Видели са ги заедно в шест и петнайсет.
— А аз се чудя — кимна Скаре сериозно, — дали не ни остава твърде малко време.
Шести септември.
Скаре караше покрай реката, зави наляво в едно кръгово кръстовище и смени предавката на по-ниска преди стръмното изкачване. Не се движеше често из този край на града, но харесваше района с обилно обраслите градини и кривите ябълкови дървета. Улица „Принс Оскар“.
„Принс Оскар“? Заслуша се озадачен в собствените си мисли. Гъст плет отляво. Номер седемнайсет, да му се не види, подминал го е. Налага се да кара догоре и да обърне. Спря до една порта от ковано желязо. Мярна бяла къща. За миг сбърчи чело. Тази бяла къща със зелени рамки на прозорците, там ли трябва да отида? Какво означава това? Паркира близо до плета и заключи колата. Провери на пощенската кутия дали името съвпада. Ирма Фюнер. Бавно се изкачи по чакълената пътека. Натисна звънеца и зачака. Нещо го притесняваше, разконцентрираше го по някакъв начин. Не чу нищо отвътре, но не изключи възможността някой оттам да го гледа през шпионката. Опита се да придаде на лицето си изражение, вдъхващо доверие. Дръпна верига. Ключалката защрака. В процепа на вратата се появи бледо лице.
— Ирма Фюнер?
Тя не кимна, само го зяпаше. Той не виждаше кой знае колко — само носа и очите.
— Какво има? — попита тя с дрезгав глас. Навярно идваше в ужасно неподходящо време.
— Името ви ми даде Руни Винтер, майката на Андреас. Знаете ли, че е изчезнал?
Още подрънкване. Шум от влачене на крака по килима вътре.
— Тя ми каза.
Отвори още малко. Скаре я зяпна невярващо. Видя къдравата сива коса, тънките устни и силната брадичка. В главата му силно дрънна камбана. Това е тя! Онази, която внезапно се появи в кабинета му. Онази, която — той се опита да се съвземе — забрави шишето за хранене в магазина. Какво необикновено съвпадение. За момент остана като вцепенен. Чувство, че нещо много странно се случва, пропълзя нагоре по гръбнака му. Наложи се да потърси опора в парапета, докато умът му се напъваше ли, напъваше да се спомни какво каза тя, когато застана пред него в кабинета. Абсолютно същото, което и жената по телефона. „Той едва ли ще живее още дълго“. Косата му настръхна, както тогава, когато тя стоеше прел него.