— Позволявате ли да вляза?
От силното вълнение гласът му трепереше и по лицето му избиха две искрящи петна. Тя, естествено, го забеляза. Уплашена, понечи да се отдръпне. Вратата се приплъзна обратно до по-тесен процеп.
— Не знам нищо!
— Госпожа Винтер настоява да говорим с вас. Отчаяна е.
— Разбирам. Но той ще се появи.
— Мислите ли?
Скаре провря изрядната си, излъскана до блясък обувка, докато се усмихваше с най-красивата си усмивка.
— Това е просто формалност. Името ви фигурира в списъка ми — обясни той. — А работата ми е да впиша няколко реда в доклада. Така че да ви зачеркнем и да приключим. И да продължим с по-важни случаи.
Говоря прекалено бързо, помисли си. Исусе Христе, помогни ми да не изплаша тази жена, преди да науча нещо повече!
— Знам, че не съм важна — рязко реагира тя.
Погледна я. Под къдравата коса се случваше нещо голямо.
— Не е особено удобно — искаше да затвори.
— Ще отнеме само минута.
— Но аз не знам нищо!
— Чуйте.
Скаре се стегна. Трябваше да влезе в къщата и да разбере коя е тази жена, макар да не успяваше да открие каква връзка има между нея и Андреас, като се изключи, че познава майка му. Жената, някъде около шейсетте, живее сама, вероятно изолирана от обществото, как би могла да знае нещо? В спомените му прозвъня още едно изречение. „Знам къде е той“.
— Ако не успея да поговоря с вас, ще дойде самият началник — добави Скаре бързо. — Знаете, следовател от старата школа.
Това си беше заплаха. Виждаше как тя я преценява. Накрая отвори. Той влезе в коридора на подредената къща. Кухнята беше синя с раирана пътека диагонално на пода.
— Мога ли да седна? — Посочи един стол.
— Щом не сте в състояние да стоите прав в продължение на шейсет секунди, предполагам, че можете — тросна се тя.
Скаре поклати глава. Що за човек беше? Вероятно не е съвсем добре? Госпожа Винтер не спомена нищо подобно. А тя все пак е наред, както и да го погледнеш. Защо е избрала тази чудачка за приятелка? „Нека Господ ми прости за арогантността“, помисли си той. И седна. Реши да не изважда тефтера и химикалката си. Просто седеше и я гледаше. Тя се занимаваше с нещо при кухненския плот. Той се огледа. Видя шишето за хранене. Стоеше до кафе машината. За какво ли й е?
— Името ви, Ирма Фюнер, е написано на пощенската кутия — подхвана предпазливо.
— Така се казвам — отговори тя обезсърчително.
— Просто е много необичайно. По правило на пощенската кутия стои името на мъжа. Или двете. Или само фамилията.
— Мъжа ми го няма — обясни тя.
Скаре се замисли.
— Няма ли го? Казахте, че е болен.
Тя се обърна рязко и се вторачи в него.
— Кога? — попита бързо.
— Последния път, когато говорихме.
— Не ви познавам!
Лицето й се изкриви от тревога.
— Не — съгласи се той, — но сме говорили и преди. Даже съвсем наскоро. Нима вече сте забравили?
Загледа се в нея изпитателно.
— Разкажете ми какво знаете за Андреас.
Тя му обърна гръб и сви рамене.
— Ще стане бързо. Не знам нищо. Той никога не си беше вкъщи, когато ходех на гости на Руни.
— Ходех? Не ходите ли вече при госпожа Винтер?
— Не се чувствам твърде добре — смени темата тя.
— Разбирам — кимна той, но изобщо не разбираше. Долавяше само, че има нещо нередно. — Разкажете ми за съпруга си.
Тогава жената се обърна. Тънките й устни бяха изгубили цвят.
— Изостави ме — съобщи кратко тя.
— Отдавна ли?
— Единайсет години.
— И сега мислите, че е мъртъв?
— Вече не го чувам.
— Но се оправяте сама?
— Стига да ме оставят намира. Но цялата тази върволица на вратата ми лази по нервите.
— Цялата тази върволица? — Той наостри уши. — Какво искате да кажете?
— Нищо. Но толкова много странни хора се шляят навън вечер. Обикновено не отварям. Държа вратата заключена. Само понеже сте униформен, рискувах. Иначе не е лесно да видиш от какво са направени хората.
— От какво е направен Андреас? — попита той бързо.
— Не Андреас — възрази тя. — Сега той е странен. Сякаш синтетичен.
— Какво? — Скаре се препъна в отговора й.