— Какво се е случило с главата ви?
За миг го гледах объркана, докато съобразявах как би могъл да знае. Поставих ръката си пред очите и видях, че е окървавена. Между пръстите ми лепнеше. И тогава разбрах, че продължавам да сънувам — че мъжът до масата не е истински, а само сън. Продължих играта, все някога всички сънища свършват, затова разказах всичко, както си беше: че един крадец е нахлул в дома ми и ме е ударил с нещо долу, в избата. Измъкнал се е. Аз съм си легнала. Не, не съм успяла да видя дали е взел нещо от къщата. Не, не съм видяла лицето му; там, долу, е тъмно. Той слушаше търпеливо. Попита искам ли да съобщя за влизането с взлом.
Да съобщя? Дори не ми е хрумвала подобна мисъл, така или иначе те няма да предприемат нищо. После той стана и започна да обикаля наоколо. Отиде до прозореца и погледна навън.
— Имате красива къща — отбеляза учтиво. — С красива градина и прекрасна беседка. Позволих си да направя една обиколка.
В гърдите ми леко забумтя, сякаш някой хвърляше здраво дърва в печка. Кошмарът скоро щеше да приключи, защото вече ми се струваше, че както стои там, с гръб към мен, очертанията му започват да стават неясни. Но изведнъж той се обърна и част от дружелюбността му вече липсваше. В гласа му се долавяше нотка на заповедност.
— Трябва да съобщите — каза. — Прозорецът на избата ви е счупен. Отстрани лежи голям камък. Онзи тип се е промъкнал през прозореца. Ще сляза долу и ще погледна. Вероятно е оставил следи.
Тежко се опрях на масата. Същевременно разбрах, че сънят е свършил, защото сънищата винаги свършват точно преди голямата катастрофа. Опитвах се да се сетя каква е голямата катастрофа и си спомних за трупа в избата. Купчината боклук там, долу. Естествено, че ще я види, ще се качи обратно и ще каже: „В избата ти лежи мъртъв човек, Ирма. Знаеш ли кой е?“.
Напрегнах се да помисля ясно. Знаех ли? Андреас Винтер. Синът на Руни. Явно кошмарите бяха много. А наред с тях съществуваше и една действителност, която се опитвах да си спомни, но тя се намираше много далеч. Дали би ми повярвал, ако му разкажа какво се случи? Какво се случи в действителност? Не, не би повярвал. Ще ме погледне като побъркана, а аз не бях. Не съм. Просто съм толкова уморена.
— Не — отговорих и се учудих от твърдостта на гласа си, — оставете. Нямам сили да се занимавам с това. Синът ми ще смени стъклото. Ингемар. Ще дойде, ако му се обадя.
— Нападнали са ви — възрази тон. — Гледаме на случилото се като на сериозен инцидент. Настоятелно ви моля да съобщите за него.
— Аз решавам — отсякох. — Това е моята къща.
Тогава той ме погледна и върху лицето му започна да изгрява любопитство. Аз, старицата, и този хубав мъж по средата на кухнята ми. Да можеше Руни да види!
— Къде е стълбата към избата? — попита.
Не отговорих. В действителност той стоеше върху нея, беше стъпил върху капака и с двата крака. Обути в хубави черни обувки. Погледна навън в коридора. Сигурно си мислеше, че там има стълба.
— Главата ме боли — оплаках се. — Искам да си полегна малко. Не се чувствам съвсем добре.
— Ще ви заведа на лекар — продължи той. — Някой трябва да погледне тази рана.
Ококорих очи при тази перспектива.
— Нищо ми няма. Здрава съм като кон. Лекарят ми го казва.
— Сигурно — съгласи се той, — но са ви ударили по главата.
— Ще взема един „Стесолид“ и ще си легна. Не съм някоя мимоза. Мога да издържа на един удар.
Последното го заявих с гордост.
— Предполагам, че е така. А и аз не мога да ви принудя.
Настана тишина. Местеше поглед из стаята, към прозореца, към дърветата отвън, които започваха да жълтеят. Не оставаше много.
— Търся Андреас — каза той тихо.
За момент дойдох на себе си и кимнах.
— Андреас Винтер. Синът на Руни — уточни той. — Познавате го. Какво мислите, че се е случило?
Търсех подходящ отговор. Онова под найлона — него навярно имаше предвид. Всички говореха за младия мъж с благоговеен глас, сякаш обществото е изгубило нещо незаменимо. Прииска ми се да изсумтя презрително, но се спрях.