— Но ти победи, нали?
— Да.
— И сега ще ме заведеш на обяд, за да отпразнуваме случая?
Бонд приглади назад косата си, още влажна от душа, и се усмихна на възторженото изражение на лицето и.
— Най-напред да вземем по едно питие.
Той отиде до бара, после се настани до Скарлет срещу големия прозорец, като постави на масичката пред нея цитрусов фреш, а срещу себе си — еднолитрова бутилка минерална вода и една ледена бира.
— Ти си ни гледала?
— От безопасна дистанция. Не исках Горнер или Шагрен да ме видят.
Бонд кимна.
— Това, което забелязах — продължи Скарлет със загадъчна усмивка на лицето, — е, че отначало ти доста беше закъсал. Едва в последните три гейма ти провървя.
— Това може да се случи във всеки спорт — отвърна Бонд. — Голф, тенис…
— Аз обаче не вярвам в съвпадения — каза Скарлет. — Ето защо реших да проуча въпроса.
— Така ли?! И какво откри?
— Всеки път, когато топката ти удареше ръба на мрежата, излизаше аут. Докато Горнер сякаш нито веднъж дори не закачи мрежата. Това ми се стори подозрително.
Бонд се наведе напред, заинтригуван въпреки волята си.
— Е, и?
— Забелязах и това, че само на вашия корт няма ръчка отстрани за притягане на мрежата, че обтягащото въже просто изчезва в земята.
— Да, предполагам, че някъде отдолу е била обтягащата макара.
Скарлет се засмя.
— Не бързай, Джеймс! Слязох в подземието и отидох да огледам мястото, което според мен се падаше точно под корта. Предположих, че ще е нещо като склад встрани от закритите кортове. Намерих го и погледнах през стъклото на вратата. Вътре седеше мосю Шагрен и гледаше телевизия.
— Телевизия ли?
— Да. По-точно телевизионен монитор, като онези във фоайето, които предават на живо мачовете. На него Шагрен наблюдаваше вас двамата.
— Е, и?
— В бетонната стена имаше вградена макара с месингова дръжка. А на нея беше навито нещо, което лично на мен ми заприлича на обтягащо въже за мрежа. Шагрен следеше монитора и завърташе ръчката на една или друга страна, отпускаше или обтягаше мрежата според това кой от двама ви сервира в момента. Много просто, едно малко по-дълго обтягащо въже, и готово!
— Значи затова Горнер толкова държеше да играем на втори корт!
— Шагрен те наблюдаваше на екрана и в момента, в който се обърнеше с гръб към камерата, обтягаше въжето толкова силно, че всяка твоя топка, която се докосне до ръба на мрежата, веднага да отскочи аут.
— А пък между геймовете Горнер удряше мрежата с ракетата си. Явно му е давал сигнал. И какво направи ти?
— Изтичах горе и се огледах да видя някой познат. Открих един младеж на име Макс, който работи за банка „Ротшилд“. Той ме беше канил да излизаме на няколко пъти и бях сигурна, че ще иска да ми помогне. Очевидно от персонала на клуба са в течение на игричките на Горнер, така че не можех да се обърна към тях. Ето защо помолих Макс да слезе в подземието и да каже в лицето на Шагрен, че знае какви ги върши и че ако не престане веднага, ще отиде на корта и лично ще те предупреди, и то пред Горнер.
— В кой момент от играта стана това?
— Не мога да ти кажа с точност. Но когато Макс излезе оттам и ме уведоми, че всичко е наред, сигурно сте били някъде на третия сет.
— И ти какво направи тогава?
Скарлет сякаш се изчерви.
— Заех мястото на Шагрен и се опитах да поправя нещата.
Бонд се усмихна.
— Това сигурно е било малко преди той да си строши ракетата. Явно си е мислил, че няма как от сервис да удари две мрежи една след друга.
— Боя се, че това е причината. Но аз едва-едва поизпънах мрежата. В много по-малка степен, отколкото Шагрен я изпъваше за теб.
— А когато беше мой ред да сервирам?
— Просто я поставях на правилната височина. Така че всичките ти печеливши удари бяха напълно по правилата.
Бонд отново се усмихна.
— Ти си момиче и половина, знаеш ли това, Скарлет?
— Е, какво, ще ме поканиш ли сега на обяд?
— Ами, мисля, че… така е решила съдбата — отвърна Бонд.
— Добре тогава — каза Скарлет, като скочи от високото си столче. — Но най-напред ще ти покажа „Сент Шапел“. Първо ще нахраним духа, после тялото. Доколкото знам, никога не си ходил там, нали?
— Досега все съм бил прекалено зает, за да си кривя врата по разни църкви и катедрали — отбеляза Бонд.
— Ще ида да докарам колата — предложи Скарлет. — Чакай ме на стълбите.
Пред „Сент Шапел“ имаше малка опашка туристи, но след десетина минути Бонд и Скарлет успяха да влязат. Приземният етаж беше празен и с нищо незабележим, ако не се смяташе павилионът за сувенири, заемащ почти цялото пространство.