— Мосю Бонд — чу той гласа на рецепциониста, — имате телеграма.
Бонд се качи в стаята си и разкъса плика. Текстът започваше с думата „ПРОБОНД“ и завършваше с „ПРИЗМ“, което означаваше, че е изпратена с личното одобрение на М. Останалото гласеше:
СПЕШНО СТОП ТРЪГНИ ЗА ШАМФЪСТЪК В НАЙ-СКОРО ВРЕМЕ СТОЙ БЛИЗО ДО ДОСТАВЧИКА СТОП АМЕРИКАНСКИЯТ ОФИС ДОКЛАДВА ПРОДАЖБИ НА ЧЕРЕН ХАЙВЕР СТОП ПРЕДСТОЯЩА ВРЪЗКА СТОП МЕСТНИЯТ ПРЕДСТАВИТЕЛ ТЕ ОЧАКВА СТОП
Той започна незабавно да опакова багажа си и помоли от рецепцията да се обадят на летището. Според най-новата система от кодови названия „Шамфъстък“ беше Персия, а „Черен хайвер“ — Съветският съюз. „Американският офис“ беше, разбира се, ЦРУ и ако там бяха започнали да нервничат относно Горнер, това можеше да се дължи на факта, че руската връзка, за която му бе споменал М. в Лондон, се е оказала по-дълбока и напреднала, отколкото бяха предполагали.
Горнер и руснаците, помисли си Бонд. Зловеща комбинация.
7. „Имай ми доверие, Джеймс"
Когато самолетът започна да се спуска, Бонд погледна през прозореца и запали цигара. Вляво в далечината се виждаха планинските върхове на Алборз, а зад тях на самия хоризонт се мержелееше синкаво петно, което можеше да е и южният край на Каспийско море. До този момент никога не му се бе налагало да пътува по работа до Близкия изток — факт, за който не спираше да благодари на съдбата. За него земите между Кипър и Индия бяха едно огромно свърталище на крадци и разбойници. Беше ходил в Египет още като дете, но не помнеше нищо, а веднъж бе прекарал няколко дни отпуск в Бейрут, но го бе запомнил единствено като свърталище на контрабандисти на диаманти от Сиера Леоне, на оръжие от арабския свят и злато от Алепо. Вярно, че ливанските жени му се бяха видели изненадващо модерни и освободени, но въпреки това, когато дойде моментът да отпътува за Лондон, изпита искрена радост.
Бонд пресуши последните капки бърбън в чашата си точно когато самолетът зави за подхода към пистата. За брифинг по въпросите на Персия не бе останало време и той щеше да разчита за съвети и напътствия на шефа на местното бюро — Дариус Ализаде. Усети глухия удар от спускането на колесника и чу характерния нервен писък на хидравличните помпи, които отваряха клапите и задкрилките, за да убият скоростта на летящата машина. Под крилата на самолета се разкри същата гледка, каквато бе виждал стотици пъти на всички континенти: гъсто преплетени телефонни жици, върволица безлични малки коли по околовръстното шосе; всичко това в миг отстъпи място на бясно тичащата в обратната посока бетонна лента с множество продълговати черни следи от гуми, след което самолетът се разтърси на два пъти от допира на задните и предните колела с пистата при безупречно изпълненото кацане и накрая салонът се изпълни с гръмотевичен рев от превключилите на обратна тяга двигатели.
Още на слизане от самолета Бонд усети страшната жега в тази пустинна страна. В терминала нямаше климатик и когато митническият служител драсна с тебешир по една чертичка върху пътните му чанти, той вече плуваше в пот. При преминаване през граничния контрол на САЩ Бонд ползваше британски дипломатически паспорт — № 0094567, но всеки път му ставаше неприятно, че името му трябва да се подава до централата на ЦРУ в Лангли, за да получи разрешение за влизане. Дори най-малката следа от присъствието му — от самото му съществуване в даден момент в дадена точка на света — му причиняваше усещане за несигурност. Паспортът, който показа при пристигането си в Техеран на сериозния мустакат граничен служител в стъклената будка, го идентифицираше като Дейвид Съмърсет — директор на компания. Това беше псевдонимът, който още Дарко Керим му бе дал в Истанбул, и той го ползваше в памет на Дарко — верния другар, пожертвал живота си, помагайки му да избяга от лапите на СМЕРШ.
След като смени малко валута, Бонд излезе от летището, качи се в едно такси и даде на шофьора името на хотел в центъра на града. Подстъпите към Техеран бяха сиви и безлични. Фабрични комини, бълващи гъст черен дим към небето, неугледни ръбести небостъргачи, къщи с кубична форма, широки асфалтирани булеварди с два реда дървета — почти нищо не отличаваше столицата на Персия от който и да било съвременен град, ако не се брояха купчините лимони, които се мяркаха тук-там, струпани направо край пътя.