Минаха покрай Техеранския университет по авеню „Реза шах“; пресякоха площад „Фердоуси“, където знаменитият персийски поет, отлят от бронз, рецитираше стиховете си, сочейки с пръст към небето; след което поеха на север, към по-заможните райони на града. По пътя си срещаха все по-малко боядисани в крещящи цветове камиони, натоварени с добитък за кланиците; все по-рядко се мяркаха и леки коли, пренасящи покъщнината на цели семейства, овързана с въжета. Сякаш от един момент нататък градът успяваше да си стъпи на краката и да изглежда някак по-цивилизован.
Бонд предложи на шофьора цигара, която след два-три не особено енергични отказа бе приета с многословни благодарности. Човекът се опита да го заговори за футбол — „Боби Мур“ и „Боби Чарлтън“ бяха сякаш единствените английски имена, които бе чувал, — но в съзнанието на Бонд се бе загнездило само едно име: Юлиус Горнер.
Той подаде на шофьора шепа риали и влезе в хотела, където — слава богу! — работеше климатична инсталация. Стаята му беше на дванайсетия етаж, с големи витринни прозорци от двете страни, единият гледащ на юг, към душния, потънал в смог град, другият — с изглед на север, към планините, над които се открояваше един особено висок връх („величествено Дамаванд, кое извисява се на 5800 метър надморска височина“, както гласеше преводът в хотелския пътеводител на малката масичка). На билото и по просеките между гористите участъци по склоновете имаше преспи сняг.
След като извърши обичайните проверки за сигурност в стаята, Бонд застана под горещия душ, повдигна лице, отвори широко очи и ги подложи на мощната струя, докато започнаха да го смъдят. След това завъртя докрай крана на студената вода и остана под ледените игли, докато отмиха и последните следи от дългото пътуване. Увит в хавлия, той позвъни на румсървиса и поръча бъркани яйца, кафе, минерална вода и бутилка от най-доброто им шотландско уиски.
Едва бе оставил слушалката, когато телефонът припряно изписука.
— Да?
— Тук е Дариус Ализаде. Как мина пътуването?
— Без изненади — отвърна Бонд.
Ализаде се изсмя гърлено.
— Обичам нещата около мен да протичат без изненади — подметна той, — но само когато летя със самолет. Съжалявам, че не дойдох да ви посрещна на летището. Това е мястото, където най-малко искам да бъда забелязан. Ще изпратя кола да ви вземе след половин час, ако ви е удобно. След което ще ви поканя на най-добрата вечеря в Техеран. Надявам се, че не сте прекалено уморен. Може първо да се отбиете при мен, за да хапнем малко черен хайвер, прясно изваден от Каспийско море тази сутрин. Как ви звучи?
Ализаде имаше топъл басов глас, почти без акцент.
— След половин час ще съм готов — отвърна Бонд.
Той позвъни отново на румсървиса, за да отмени яйцата, като наред с това им каза да побързат с уискито. Облече се за излизане в бяла риза с къси ръкави, широк памучен панталон и черни обувки с подсилени отвътре със стомана бомбета. Погледна се в огледалото колкото да се убеди, че лекото му тропическо сако, закупено набързо сутринта от парижкото летище, с нищо не издава присъствието на служебния „Валтер ППК“, който бе препасал в кобур под мишницата.
Когато слезе, пред хотела вече го очакваше син мерцедес.
— Аз съм Фаршад, шофьор на мистър Ализаде — каза дребничък мъж с широка усмивка от два реда бели зъби, докато му отваряше задната врата. — На персийски мое име значи щастливец.
— Браво на теб, Щастливецо! — отвърна Бонд. — И така, накъде отиваме? — запита той, когато колата изхвръкна от двора на хотела и устремно пое по улицата.
— Отива в Шемиран, най-добра част на Техеран. Много хубаво. Вие хареса.
— Не се съмнявам — каза Бонд, след като Фаршад умело провря колата между два идващи насреща големи камиона. — Ако стигнем живи.
— О, да! — засмя се Фаршад. — Ние минава по улица „Пахлави“. Това дванайсет километра, най-дълга улица в Близък изток.
— Във всеки случай, изглежда ми най-оживената — отбеляза Бонд, докато колата си проправяше път на зигзаг през едно бясно оспорвано кръстовище, чиито светофари имаха по-скоро ориентировъчна функция. След двайсетина минути лудо каране и приблизително същия брой разминавания със смъртта, мерцедесът сви вляво и се заизкачва по тиха уличка между два реда цъфнали олеандри, откъдето отби по асфалтирана алея, която се виеше през зелени ливади към голяма къща с каменен портик с колони от двете страни.
Бонд се изкачи по стълбището към входната врата, която се отвори, щом той застана пред нея.