Джек Слейд
Дяволът, светицата и Ласитър
1.
Хората седяха в прахоляка на една суха като пустиня падина и гледаха втренчено пред себе си, отчаяни и изтощени.
Преди няколко минути получиха по парче сух хляб и няколко глътки вода. Това беше дневната им дажба, а слънцето все още силно прежуряше от посивялото небе. Докато паднеше здрач имаше най-малко час и половина, а после щеше да дойде и нощта.
Тя донасяше така желания хлад, но след това идваха часовете на безмилостен студ.
Пленниците обаче нямаха нищо, с което биха могли да се завият.
Дни наред бяха изложени на жега и студ, на глад и жажда. Пазачите им можеха да правят с тях каквото пожелаеха. Нямаше пощада.
На юг през Сиера Сонора, една суха, безлюдна местност, в която никой не можеше да разчита на каквато и да е помощ, ден след ден прекарваха пленниците.
Дори и бягството беше безсмислено, когато не знаеха накъде да тръгнат. Без ездитно животно, без провизии и без оръжие, то щеше да е безнадеждно.
Въпреки всичко, някои от тях дръзнаха да сторят това. Три млади двойки, на същата възраст като своите спътници — около двадесетгодишни, изчезнаха през изминалата нощ. Пленниците трябваше да са млади и силни, за да издържат на тежката работа, която ги чакаше в сребърните мини.
С големи обещания ги бяха подмамили да подпишат или да поставят кръст под договора за работа. Оттам нататък връщане назад нямаше.
Повечето от тях бяха с тъмно минало и използваха възможността да изчезнат за известно време.
А обещанията бяха наистина страхотни. Така че и жените не се поколебаха да се присъединят към мъжете по пътя за „обетованата земя“.
Междувременно обаче разбраха, че това е пътят към ада.
По цял ден седяха под палещото слънце — двадесет и петима младежи.
Предишната вечер бяха с шестима повече — трима мъже и три жени. Те се осмелиха да избягат.
Някои от бандитите вече бяха тръгнали да търсят бегълците, за да ги върнат обратно.
Важно беше да бъдат наказани за назидание. Тогава другите повече нямаше да дръзнат да помислят за бягство.
Отвреме навреме викаха някоя от младите жени. Пазачите можеха да си позволят всякакви волности. Само трябваше някой да се приближи до пленниците и леко да помръдне показалец. Тогава жената, за която се отнасяше това, ставаше веднага и не криеше облекчението си, че е „избрана“ да развлича някой от тях.
Така тя можеше да се измъкне за няколко часа от палещата горещина, а имаше и храна, и пиене. Не беше необходимо да страда като другите. Дори можеше тайно и на мъжа си да занесе нещо, като го скрие под широката си пола.
За съжаление това водеше до някои съперничества между пленниците. Точно такава беше целта, която преследваше водачът на надзирателите. Той знаеше как да постави под ботуш дори и душите на хората.
Наричаха го Рио. Тук, в тази погранична зона, това беше обичаен псевдоним, когато човек искаше да прикрие истинското си име.
Беше висок, сух мъж, излъчващ жестокост. Даже и когато се усмихваше, приличаше на вълк. Най-характерното нещо в кокалестото му лице бяха орловият му нос и рунтавите мустаци.
На украсения му със сребърни раковини колан винаги висеше навит камшик. Той обичаше да го използва. Достатъчно бе само да се появи близо до пленниците и те неволно потръпваха, като още повече се свиваха.
Ето и сега, току-що се беше появил и застанал върху един отломък от скала. Облечената в тъмни дрехи фигура се открояваше на синьото небе, голяма и заплашителна. Пленниците предчувствуваха приближаването на ново злодеяние.
Всеки се страхуваше, че погледът на страшния мъчител би могъл да спре точно върху него. Междувременно той беше станал известен с това, че за развлечение измисляше всевъзможни наказания.
Какво ли бе намислил пак?
Изведнъж в потискащата тишина прозвуча смехът му.
— Имам изненада! — оповести той най-сетне. — Наострете внимателно уши! Хайде, превърнете се в слух! Който първи я чуе, ще получи награда.
После се изсмя садистично. Това беше дяволът в човешки образ. Никой от пленниците не се осмеляваше да го погледне в очите.
— Хей, ти! Я ела!
Не беше ясно за кого става дума. Всички страхливо бяха навели глави.
Камшикът изсвистя в горещия въздух.
Удареният нададе вик от болка. Изведнъж върху ризата, на гърба му, се появи дълга бразда. По кожата на нещастника се виждаше кървава ивица.
Той подскочи.
— Да, сеньор шеф? — попита смутено. — Какво трябва да направя?
— Какво чуваш, Пако?
Той наричаше всички мъже Пако. А жените — Пака. Никога не се беше опитвал да запомни някое име.
Пако се ослушваше напрегнато. Останалите пленници също бяха затаили дъх. Страхуваха се. Всеки от тях можеше да бъде следващият.