— Как беше?
— Като див козел ли е?
— Аз малко подслушвах — оповести червенокосата Лизи. — А през ключалката видях, как те оправяше прав. И то отзад! Хи-хи-хи…
Всички се кискаха и превиваха в пристъп на истеричен смях.
Рио, или както още се наричаше Джон Сагуро, си проби път през кудкудякащите жени. Лило вече бе обърнала гръб на колежките си с презрение:
— Вие нямате абсолютно никакво понятие от всичко това — каза тя ледено.
— Защото те е страх, че можем да ти го отнемем! — изджавка една лейди отзад и всички се скупчиха около Лило.
Сред дамите от занаята често ставаха забавни сбивания по такива поводи, а сега като че ли нагряваше нещо такова.
Но Рио вече бе при Лило и галантно й подаде ръка. Той изтика останалите дами настрана.
Те страхливо се отдръпнаха. Всички знаеха, че с този Джон Сагуро шега не бива. Беше известен с бруталността си, която не сдържаше и пред жените.
Той отиде с Лило до стълбата.
— Веднага се връщам — каза тя припряно. — Услади му се. — Лило му посочи бутилката. — Като си пийне още малко, ще спи до сутринта.
— А ти какво изкопчи? — изръмжа той враждебно. Тя го гледаше сияеща.
— Цял куп неща, скъпи. Най-добре първо да ти разкажа всичко на четири очи. Съгласен ли си? Тогава сам ще можеш да прецениш какво трябва да правят хората ти и какво не.
— Чак такава сензация ли е? — изсмя се той.
— Още по-голяма, отколкото можеш да си представиш. Той е точно този, когото търсиш, Джон! Но сега най-напред трябва да му занеса бутилката. По-добре ще е, ако през следващите няколко часа спи. Тогава ще можеш спокойно да свършиш с приготовленията си.
— Побързай, бейби!
Остана да я чака долу до стълбата. Другите се бяха скупчили отсреща до тезгяха. Най-напред се чу хихикане, а после кръчмата се разтърси от пронизителен смях.
— Завистлива паплач! — изръмжа Рио презрително. Единствената, която му харесваше беше Лило.
Тя бе омайваща любовница и не му се нравеше много, че отиде с индианеца.
Но тук трябваше да отстъпи, за да успее планът му. Яго Манаскуа разчиташе на него и той не искаше да го разочарова.
Нямаше търпение да чуе какво ще му разкаже Лило.
Стори му се, че тя се бави прекалено дълго.
Запали си цигара.
Най-сетне Лило се върна. Беше минал четвърт час. Косата й бе разрошена, а роклята — изпомачкана.
Изглеждаше съвсем спокойна. У Рио закипя ревност.
Да не би да е хлътнала по този индианец? Е, ако е така, тогава ще види тя!
Те отидоха в малката задна стаичка на кръчмата. Тук можеха да говорят, необезпокоявани от никого.
Лило обясняваше с най-големи подробности. Доставяше й удоволствие да го държи в напрегнато очакване.
Когато му разказа всичко, той въодушевено я прегърна и я притегли на коленете си.
Но не изпита никакво желание. Непрекъснато го глождеше мисълта, че преди това е била с индианеца.
— Трябва да му повярваш, нали му принадлежах — каза тя. — Иначе би могъл да направи какви ли не щуротии. Той иска да стане вожд и да ме вземе за жена. Разбира се, че се съгласих. Не ми се сърди, Рио!
Тук, където бяха насаме, тя можеше да го нарича Рио. Но в кръчмата и за нея, както и за всички останали, той бе Джон Сагуро.
— Ти си неоценима, скъпа — каза той. — Прави с него каквото искаш. Няма да преча.
— Не ми е приятно да го правя — уверяваше го тя. — Повярвай ми! Но за съжаление няма друг начин.
Лило лъжеше така, че чак стените се изчервяваха от срам, но изглежда той не забелязваше.
— Мислиш ли, че би могло да се разговаря с него сега? — попита той.
Тя поклати глава.
— Няма никакъв смисъл. Страшно фиркан е.
— Все пак заведи ме при него.
Няколко минути по-късно бяха в стаята. Томас, или по-точно Джим, лежеше на леглото и пиеше от бутилката. Беше гол, но изглежда това нямаше значение за него.
— Това е Джон — представи Лило своя придружител. — Той би могъл да ти помогне за разрешаването на твоя проблем.
Томас гледаше с размазан поглед, но гласът му все още беше ясен.
— Здрасти, Джон — каза той и седна. След това се сви на леглото с подвити под себе си крака. — Каза ли ти Лило, че си струва?
— Убеден съм в това, Джим.
— Имам още един проблем, Джон.
— Слушам те.
— Възможно е да ме преследват. Моите хора ме намразиха.
— А какво си направил?
— Исках да сменя сачема.
— Това вождът ли е?
— Да, ние така го наричаме. Сега те сигурно си дават сметка, че ще си отмъстя. Вероятно ще се опитат да ме настигнат. Може би ще дойдат и в този град.
Той говореше все по-бавно. Отново се отпусна върху леглото и отвреме навреме започна да похърква. Рио безсърдечно погледна към него.