Бе спорно, че именуването е само способ, създаващ удобство. Можеха да си послужат с него и в област, която си оставаше деликатна тема за Сестринството.
Одрейди спря внезапно на оживена пешеходна пътека и се обърна към спътничките си:
— Какво ще кажете, ако предложа да кръстим с имената на отишли си от нас сестри някои улици и забележителни места?
— Днес от теб слушам глупост след глупост! — осъдително отбеляза Белонда.
— Те не са си отишли — добави Тамалани.
Одрейди отново тръгна с предишната си дебнеща походка. Бе го очаквала. Мислите на Белонда изглеждаха изречени на глас:
Нали носим в Другите Памети „отишлите си“! Одрейди предпочете да не спори в момента, но считаше, че идеята й заслужава внимание. Някои сестри умираха, без да преминат през процедурата на Споделянето. Основните писти на Паметите биваха дублирани, но се случваше да се губят нишки към нечия приключила без време кариера. Така например си бе отишла Шуонгю от кийпа на Гамму, убита от атакуващи почитаеми мами. Все пак в множество Памети се бяха запазили нейните добри страни, както и странностите й… Човек никога не знае дали се учи повече от нечии грешки или от успехите.
В една относително безлюдна отсечка Белонда ускори крачката си и се изравни с Одрейди, преди да заяви:
— Трябва да ти поговоря за Айдахо. Приемам го като ментат, но тези многократно запазени памети… Прекалено опасен е!
В момента минаваха покрай морга и силната миризма на антисептични препарати бе заляла улицата. Сводестият портал на входа бе отворен.
— Кой е умрял? — попита Одрейди, без да обърне внимание на тревогите на Белонда.
— Проктор от Четвърта секция и един мъж от поддържащия персонал на овощна градина — отговори Тамалани, която винаги знаеше последните новини.
Белонда явно се вбеси от проявеното незачитане към нея и дори не направи опит да го скрие:
— Ще минеш ли към въпроса?
— Какъв въпрос? — попита много внимателно старшата майка.
Излязоха на южната тераса и спряха до каменния парапет, откъдето се отваряше панорама към плантациите с лозя и плодови градини. На утринната светлина се виждаше нещо като лека мъгла, която обаче никак не приличаше на предишните — наситени с влага.
— Много добре знаеш какъв е въпросът! — не се оставяше да бъде склонена Белонда.
Одрейди не отмести погледа си от изгледа в далечината, притиснала се към студената каменна преграда. Мислеше, че мъглата отвъд има друг цвят. Различен беше и отразеният спектър на слънчевата светлина, преминаваща през нея. Тази светлина бе някак си остра и подвижна. Погълната по друг начин. Ореолът бе по-прибран. Издуханата прах и пясъкът припълзяваха във всяка пукнатинка също като водата, но драскането и стържещият шум веднага издаваше истинската им природа. Също като упоритостта на Бел. Без никакъв омекотител.
— Ето я светлината на пустинята — посочи Одрейди.
— Престани да не ми обръщаш внимание — настоя Белонда. Старшата майка реши да не отговаря. Прашният сноп лъчи можеше да бъде охарактеризирал като произведение на изкуството, макар и неприличащ на оная вдъхваща спокойствие светлина на влажните утрини, позната от платната на древните художници.
Тамалани застана до Одрейди.
— Красиво е по свой собствен начин — рече тя.
Далечно звучащият й глас подсказа, че и Там, също като самата нея, е потърсила сравнение в Другите Памети.
Ако това е начинът, по който си подготвен да търсиш и да виждаш красотата. Ала нещо дълбоко в Одрейди твърдеше, че не тази е красотата, за която тя бе копняла.
Плитките блатисти низини под тях, където някога беше избуявала зеленина, сега бяха сухи и оттам идваше усещането за земя с извадени вътрешности; по начина, по който древните египтяни са подготвяли мъртвите си — изсушени до вътрешността на костите за своята вечност.
Пустинята е майстор на смъртта, повиващ земята в нитрон22, за да балсамира красивата ни планета с всички скрити в нея скъпоценни камъни.
Белонда стоеше зад тях, без да престане да мърмори и да клати глава, отказвайки да погледне онова, в което щеше да се превърне светът им.
Старшата майка леко потръпна от внезапния прилив на едновременно протичащ поток. Паметта я заля — тя почувства как рови из руините на Сийч Табър и намира телата на балсамирани от пустинята корсари на подправка, оставени завинаги в пясъците от убийците им.
А какво е Сийч Табър сега? Вкаменена стопилка, в която няма никакъв знак от изпълнената с гордост негова история. Почитаемите мами — убийци на история.