Носим граала в главите си — бе казала Одрейди. — Ако той стане и твое притежание, крепи го внимателно.
Спреят-спринцовка докосна устните й. Мурбела затвори очи и в същия момент почувства как нечии пръсти разтварят устата й. До зъбите й се докосна студен метал. Сега с нея бе само споменът за гласа на Одрейди:
Избягвай излишествата. И поправяй отново и отново, така че винаги да имаш в ръцете си чудесна смес, за която ще са необходими все повече и повече корекции. Разлюляване. Фанатиците са превъзходни създатели на несигурност.
Нашият граал. Той притежава линейна продължителност, тъй като всяка света майка носи една и съща непоколебимост. Заедно ще запазим това навеки.
Горчива течност бликна в устата й. Мурбела преглътна конвулсивно. Почувства как в гърлото й потича пламък и се спуска към стомаха. Нямаше болка, само силно парене. Запита се дали това бе всичко. Почувства топлина в стомаха си.
Бавно, много бавно — бяха необходими няколко удара на сърцето, за да го долови — топлината потече навън. И когато стигна до върховете на пръстите, тя усети как тялото й се сгърчва. Изви се в дъга върху покритата с възглавнички маса. Нещо меко, но здраво зае мястото на спрея-спринцовка в устата й.
Гласове. Чуваше ги и знаеше, че разговарят хора, ала не съумяваше да различи думите.
Докато се опитваше да съсредоточи вниманието си, постепенно чувстваше как губи усещане за собственото си тяло. Някъде се гърчеше плът и имаше болка, но тя не бе там.
Една ръка докосна нейната и я стисна здраво. Разпозна хвата на Дънкан и точно в този миг агонията обхвана тялото й. Дробовете я боляха при издишване. Но не и когато си поемаше дъх. После те се освободиха от съдържанието си, ала вече не се изпълваха достатъчно с въздух. Усещането й за присъствие в жива плът се превърна на тънка нишка, виеща се през голям брой други присъствия. Чувстваше как отвсякъде я ограждат хора — твърде много за малкия амфитеатър.
В полезрението й се появи още едно човешко същество. Сякаш се бе озовала в работеща промишлена совалка някъде из космоса… Твърде примитивна. Прекалено много бе оставено на ръчното управление. Множество мигащи светлини. На командното табло бе някаква жена — дребна и неспретната, потна от работа. Имаше дълга и тъмна коса, събрана на кок-шиньон38, кичури от който се бяха измъкнали и стърчаха покрай бузите й. Носеше къса дреха от едно парче в блестящи червени, сини и зелени отсенки.
Машинария.
В непосредствена близост се долавяше присъствието на гигантски машини и механизми. Дрехата на жената бе в ярък контраст с мрачната и запусната техника. Тя заговори, ала устните й не помръдваха.
„Ей, слушай! Когато дойде време да се заемеш с управлението тук, не се превръщай в рушител. Моята задача е да ти помогна, за да избегнеш поразиите. Знаеш ли го?“
Мурбела направи опит да отговори, но се оказа без глас.
„Момиче, не се напрягай толкова — рече жената. — Чувам те.“
Понечи да отклони вниманието си от нея.
Къде се намираше това място?
Един оператор, гигантско складово помещение… Промишлено предприятие… Всичко е автоматизирано… Плетеница от линии за обратна връзка, събрани в малкото пространство със сложни системи за управление.
Силейки се поне да пошепне, Мурбела попита: Коя сте вие?, при което чу тътена на собствения си глас. Каква страшна болка в ушите!
„Не толкова високо! Аз съм водачът ти — мохалата. Онзи, който те направлява, за да избегнеш рушителите.“
Защити ме, Дур! Тук е не-място.
Докато го помисли, контролната зала изчезна. Сега тя се оказа преселник в пусто пространство, осъден да не почувства никога покой и никога да не бъде дори и за миг в убежище. Всичко около нея стана нематериално с изключение на отлитащите й мисли. Бе загубила веществения си характер; остана само някаква крехка нишка, разпознавана като съзнание.
Съградила съм себе си от мъгла.
Дойде Друга Памет с късчета от преживян опит, за който знаеше, че не е неин. Някакви лица я гледаха със злобен и похотлив поглед, настоявайки да им обърне внимание, но жената пред командното табло на совалката я изтегли със себе си. Мурбела съумя да различи основните потребности, въпреки че не можеше да им придаде взаимно обвързана форма.
„Това са животи от миналото ти“ — обади се жената при таблото за управление; гласът й бе безплътен и не идваше от видимо място.
„Наследници сме на люде, извършили противни дела — продължи тя. — Не ни харесва да признаем, че сред нашите предци е имало истински варвари. Една света майка трябва обаче да го стори. Нямаме друг избор.“