Той се зае да пристяга катарамите на влагосъхраняващия си костюм.
— Веднъж ти ми цитира един пасаж от „Китаб-ал-ибар“ — рече той. — Ето какво ми каза: „Жената е твоето поле; върви тогава на полето си и го обработвай.“
— Аз съм майката на първородния ти син — съгласи се тя.
Той я видя в дрезгавината — повтаряше неговите движения и стягаше влагосъхраняващия си костюм за излизане в откритата пустиня.
— Трябва да си починеш колкото се може по-добре — рече тя.
Той долови обичта й към него и заговори, като я кореше нежно:
— Сайядината по Надзора не бива да предпазва или предупреждава кандидата.
Чани прекоси палатката, застана до него и докосна с длан страната му.
— Днес аз съм едновременно сайядина по Надзора и съпруга.
— Трябваше да натовариш с това задължение друга сайядина — рече й Пол.
— Очакването е винаги неприятно — каза тя. — Предпочитам да съм до теб.
Преди да дръпне покривалото над лицето си, той целуна дланта й, после се обърна и открехна херметическия отвор на палатката. Въздухът, който нахлу при тях, съдържаше хладна оскъдна влага, която щеше да донесе капчици роса на разсъмване. С него влезе и миризмата на предходна каша, кашата, която бяха открили в североизточна посока и която им подсказа, че тук наоколо трябва да има творец-вестител.
Пол се промъкна през херметическия отвор, стъпи на пясъка и се протегна, за да отърси съня от мускулите си. Бледа сребристозелена светлина обагри хоризонта на изток. В здрача палатките на хората от отряда приличаха на лъжливи дюни. Той забеляза раздвижване наляво — стражата — и разбра, че са го видели.
Те познаваха опасността, която го очакваше днес. Всеки свободен се бе сблъсквал с нея. Бяха му разрешили тези последни няколко мига уединение сега, за да може да се съсредоточи.
„Това трябва да стане днес“ — помисли си Пол.
Припомни си за мощта, която придоби въпреки погрома, за старите хора, които изпращаха при него синовете си, за да ги обучава в чудноватото бойно изкуство, старите хора, които сега го изслушваха на съветите и изпълняваха плановете му, за мъжете, които се завръщаха, за да му отправят най-драгоценна похвала за свободните: „Твоят план успя, Муад’Диб!“
При все това дори най-посредствените и най-незначителните воини на свободните можеха да вършат нещо, което той никога не бе вършил. И Пол разбираше, че предводителството му страда от този факт, че навсякъде знаеха за това различие между него и останалите свободни.
Той не бе яздил пясъчен червей.
О, той се беше качвал на гърба му заедно с другите по време на тренировъчни походи и набези, но все още не бе направил своето собствено пътуване. А докато го стореше, този свят щеше да бъде ограничен от умението на другите. Никой истински свободен не би допуснал такова нещо. Докато не извършеше сам това, дори необятната южна зона — районът, който се намираше на около двадесет кречетала отвъд платото — щеше да бъде недостъпна за него, освен ако не заповядаше да му донесат носилка и да язди като света майка или като болен или ранен.
Възвърна си паметта за борбата, която бе водил през нощта с вътрешното си зрение. И тук съзря странна зависимост — надмогнеше ли червея, властта му щеше да се заздрави, а надмогнеше ли вътрешното си око — това криеше своя собствена мяра за власт. Но зад тези две възможности се простираше неясният свят на Великия смут, където цялата вселена изглеждаше объркана.
Преследваха го различията при възприемането му на вселената — точността мереше сили с неточността. Той видя всичко това ir sito7.
И все пак, когато настоящето се зароди, когато се сблъска с трудностите на действителността, то поведе свой собствен самостоятелен живот и се движеше успоредно със своите собствени неуловими различия. Ужасното предназначение оставаше. Родовото съзнание оставаше. А над всичко това се задаваха легионите, кръвожадни и свирепи.
Чани излезе и отиде при него. Тя притискаше лакти до тялото си и го гледаше с крайчеца на окото си — по същия начин го гледаше и когато се мъчеше да отгатне настроението му.
— Разкажи ми отново за водите на своята родна планета, Усул — помоли тя.
Пол разбра, че се опитва да го разсее, да освободи разума му от напрежението преди смъртоносното изпитание. Разсъмваше и той забеляза, че някои от неговите федейкини вече прибират палатките.
— Предпочитам ти да ми разкажеш за заслона и за нашия син — отвърна той. — Нашият Лито все още ли е слабостта на майка ми?
— Както и на Алая — отвърна Чани. — И колко бързо расте! Ще стане голям мъж.
— Как е на юг? — попита той.