Когато влязоха в трапезарията, тя освободи ръката си и остави Лито да я настани да седне. Той тръгна към другия край на масата. Един лакей му държеше стола да седне. Останалите се настаниха с шумолене на поли и тътрене на столове, ала дукът остана прав. Той даде знак и застаналите около масата войници от ескадрона на замъка, облечени в лакейски ливреи, се отдръпнаха назад и застанаха мирно. В помещението се възцари неловко мълчание.
Джесика погледна към другия край на масата и забеляза как ъгълчетата на устните на Лито потреперват и че от гняв по страните му са избили тъмночервени петна. Какво ли го е ядосало? — запита се тя. — Не би могло да е това, че съм поканила контрабандиста.
— Някои оспорват това, че съм отменил обичая с курните — изрече Лито. — По този начин аз искам да ви съобщя, че нещата ще се променят.
Около масата се възцари напрегната тишина. „Те го мислят за пиян“ — рече си Джесика. Лито вдигна гарафата си с вода и я задържа високо там, където светлината от суспенсорните лампи се пречупваше в стъклото.
— По този случай като Рицар на империята — продължи той — аз вдигам наздравица.
Останалите грабнаха своите гарафи — всички погледи бяха приковани в дука. Сред внезапното безмълвие една суспенсорна лампа се раздвижи плавно от слаб повей откъм коридора за кухнята. По ястребовото лице на дука заиграха сенки.
— Тук стоя и тук оставам! — извика той.
Няколко ръце спонтанно надигнаха гарафите към устните, ала се спряха, тъй като дукът остана с вдигната ръка.
— Моята наздравица е една от онези максими, така скъпи на сърцата ни: „Работата ражда напредъка. Сполуката не забравя никого!“
Той отпи от водата.
Другите го последваха. Размениха се въпросителни погледи.
— Гърни! — извика дукът.
Откъм една ниша в онзи край на залата, където се намираше Лито, се разнесе гласът на Халик:
— Тук съм, господарю.
— Посвири ни, Гърни.
Откъм нишата се разля миньорен акорд на балисет. Слуги започнаха да поставят подноси с храна върху масата, докато дукът не ги освободи с махване на ръка — печен пустинен заек в сос кипеда, апломидж по сириуски, задушена чука, кафе с мелиндж (силен аромат на канела се разнесе над масата) и истинско pot-a-oie5, поднесено с искрящо каладънско вино.
Въпреки това дукът остана прав.
Докато гостите седяха в очакване, с внимание, раздвоено между блюдата, поставени отпреде им, и правия дук, Лито заговори:
— В древни времена е било дълг на домакина да забавлява своите гости със собствените си дарби. — Кокалчетата на пръстите му побеляха — така ожесточено бе стиснал своята гарафа с вода. — Аз не мога да пея, но ще ви изрецитирам думите на песента на Гърни. Нека това бъде още една наздравица — наздравица за всички, които загинаха, за да ни доведат на тази планета.
Около масата настана тревожно суетене. Джесика наведе очи и огледа хората, седнали най-близо до нея — ето го кръглоликия търговец на вода с жена си, бледия и сдържан представител на банката на Сдружението (с очи втренчени в Лито той приличаше на бостанско плашило с тенекиено лице) и недодялания Тюйк с белезите по лицето и сините до дъно очи, сведени надолу.
— „Проверка, приятели, отдавна свърши проверката на войските — произнесе напевно дукът. — На всички обречени на бреме от страдания и долари. Техните духове носят на врата си нашите сребърни войнишки синджирчета с плочка. Проверка, приятели, отдавна свърши проверката на войските. Всеки миг от времето без преструвка и лукавство. С тях отминава съблазънта на сполуката. Проверка, приятели, отдавна свърши проверката на войските. Когато и нашето време изтече с озъбена усмивка, ние ще отминем съблазънта на сполуката.“
Към края дукът остави гласа си постепенно да затихне, отпи голяма глътка от гарафата си и с трясък я постави обратно на масата. Водата се разплиска върху ленената покривка.
Останалите пиха в неловко мълчание.
Дукът отново вдигна гарафата и този път изля останалата половина от водата върху пода, убеден, че и другите ще сторят същото.
Джесика първа последва примера му.
Настъпи минутно стъписване, преди и останалите да започнат да изпразват гарафите си. Джесика забеляза как Пол, седнал наблизо до баща си, изучава реакциите около себе си. Откри, че и самата тя е смаяна от това, което разкриваха реакциите на гостите й — особено на жените. Това бе чиста, годна за пиене вода, а не нещо вече изхвърлено с подгизналата кърпа. Нежеланието да я излеят просто ей така се проявяваше в треперене на ръце, забавени реакции, нервен смях… и отчаяно подчинение на необходимостта. Една жена изтърва гарафата си и се обърна на другата страна, докато нейният кавалер я вдигаше.