Следващото, което трябваше да науча, бе „пускането“ на стрелата. Досега ни позволяваха да ги пускаме напосоки: това беше в периферията, сякаш на ръба на упражненията. А какво ставаше със стрелата — на това се обръщаше дори още по-малко внимание. Щом тя се забиеше в покритието от пресована слама, което имаше двойното предназначение, и на мишена, и на ограда, ни се полагаше честта да бъдем доволни. Да го улучиш не беше голям подвиг, тъй като ние обикновено заставахме само на 10 крачки от него.
Дотогава, аз просто отпусках тетивата, когато задържането в степента на най-голямо напрежение ставаше непоносимо. Усещах, че трябва да се предам, преди разделените ми ръце да се съберат насила. Напрежението разбира се, съвсем не е болезнено. Кожена ръкавица с вкоравен и дебело подплатен палец, пази ръката от това, натискът на тетивата да причини болка и преждевременно да прекъсне задържането в точката на Най-голямо напрежение. Когато опъваме тетивата, палецът обвива тетивата точно под стрелата, и е втъкнат навътре. Първите три пръста здраво го стискат, и в същото време здраво придържат стрелата. Ето защо пускането, означава разтваряне на пръстите, които стискат палеца, и освобождаването на стрелата. Въпреки огромния натиск на тетивата, палецът се отклонява от позицията си, изправя се, тетивата трепва и стрелата излита. Досега, когато бях пускал стрели, те никога не излитаха, без да предизвикат силен откат, който проличаваше по това, че цялото ми тяло се разтреперваше и това засягаше също и лъка, и стрелата. Това, че не съществува възможност за гладък, й преди всичко, сигурен изстрел, се приемаше за дадено — нямаше как да не се „разтресеш“.
„Всичко, което си научил досега, — каза Майсторът един ден, когато не намери нищо в отпуснатия ми начин на опъване на лъка, срещу което би могъл да възрази — бе самоподготовка за пускането на стрелата. Сега се изправяме пред нова, особено трудно задача, която ни води към нов етап в Изкуството на стрелбата с лък“. След като каза това, Майсторът грабна лъка си, опъна тетивата и стреля. Едва сега, когато го наблюдавах специално заради това, забелязах, че дясната длан на Майстора; изведнъж отворила се и освободила се от напрежението, отлетя назад с отскок, ала тялото му дори не потрепна. Дясната длан, която преди изстрела бе оформила остър ъгъл, рязко се разтвори, но отново леко се изпъна докрай. Неизбежният отскок бе омекотен и неутрализиран.
Ако силата на отката, не се бе издала от острото „туп“ на трептящата тетива и от проникващата сила на стрелата, човек, никога не би заподозрял неговото съществуване. Поне в случая с Майстора, пускането на стрелата изглеждаше толкова просто и неизискващо нищо, че приличаше на детска игра.
Липсата на усилия при изпълнение, за което е нужна голяма сила, е спектакъл, чиято естетическа красота, Изтокът цени по изключително чувствителен и сърдечен начин. Но още по-важен за мен — а на този етап, аз едва ли бих могъл да мисля по друг начин — бе фактът, че сигурността на уцелването, изглеждаше сякаш зависеща от това, дали стрелата е пусната гладко. От стрелбата с пушка знаех, колко по-различно е, ако се отклониш, дори съвсем леко, от линията на прицела. Всичко, което досега бях научил и постигнал, стана разбираемо за мен от тази гледна точка: отпуснатото опъване на лъка, отпуснатото задържане в точката на най-голямо напрежение, отпуснатото пускане на стрелата, отпуснатото омекотяване на отката — не служеше ли всичко това на великата цел — улучването на мишената, и не беше ли тази причината, поради която изучавахме Изкуството на стрелбата с лък с такива усилия и търпение? Защо тогава Майсторът ни бе казал, че процесът, който ще изучаваме сега, надхвърля многократно всичко, което досега бяхме упражнявали и с което досега бяхме привиквали?
Както и да беше, продължих прилежно и съзнателно да се упражнявам, като следвах наставленията на Майстора, и все пак всичките ми усилия се оказаха напразни. Често ми се струваше, че преди съм стрелял по-добре, когато пусках стрелата наслуки, без да мисля за нея. Като връх на всичко забелязах, че не мога да разтворя дясната си длан, особено пръстите, които притискат палеца, без напрягане. Резултатът беше отскок в момента на пускането, тъй че стрелата трепереше. Още по-неспособен бях да омекотя внезапно освободилата се ръка. Майсторът продължи необезпокоявано да демонстрира правилното пускане; необезпокояван, аз продължих да се опитвам да го наподобя — с единствения резултат, че станах още по-несигурен от всякога. Приличах на стоножката, неспособна да потегли, след като се е зачудила с кой крак да тръгне.