И така, отново ние навлизаме в главната тема, а тя е, доколко има място за мисълта и съзнанието в източните методи на преподаване? Методът, който се преподава от Майстора, е наистина приложим в неговия безмисловен и безкритичен вариант. Колкото по-малко се работи е мисловния механизъм, толкова по-добре, но това съвсем не означава отсъствие на чувстването и съпътстващото го осъзнаване, взети в цялост. При това в случая става въпрос за „духовно осъзнаване“, т.е. осъзнаване в рамките на интуицията, която обхваща разума. Следователно Майсторът, когато е истински, прилага традиционния метод, но когато равнището на преподаване е снижено, т.е. преподавателят е обикновен инструктор, а не Майстор, което е валидно за условията на XX век и Западна Европа, тогава се препоръчва максимално придържане към Златното правило на „вътрешния учител“ във всеки един практикуващ, както и метода на себеанализа и максималното осъзнаване, стъпка по стъпка във вътрешното-духовно осъзнаване.
Всъщност, методът на осъзнаване, който ученикът на Морихей Уешиба, Коичи Тохей, перфектно прилага в условната на Америка, считана за една по развита като мисловен апарат, конструкция на човечеството, е изцяло свързан с Методите на Майстора. Едно преддверие, една прелюдия, тогава когато търсещият трябва да бъде принуден, да си зададе въпроса, всъщност защо аз толкова много искам да встъпя върху тази пътека? Тогава той трябва да осъзнае причината, която го кара да бъде упорит търсач в това поле, а то е привилегия единствено на чистите духом. Разбира се, когато се казва „прелюдия“, се разбира умелото съчетаване и докосване на двата подхода, съобразно вътрешната конструкция и духовното равнище на практикуващия. За сляпо налагане на кой да е от тези подходи, не може да става и дума.
В този смисъл, може да се избегне всякакво противоречие между двата метода, единият на осъзнаване и използване механизмите на мисловността в условията на XX и XXI, другият — метод на Традицията, която впрочем е изказана, отлично в лицето на четвъртия Котарак, който дава израз на ненамерението и отсъствието на всякаква дейност от страна на нисшата мисловна природа у човека.
Нека припомним, също така, че в тази мъдра приказка се казва:
„Слезте у себе си! Един учител никога не може повече от това, да предаде нещо и да се опита да го, обясни на своя ученик. «Самият Аз», единствено мога да разпозная истината и да я направя моя. Това се нарича «най-висшето изкуство» — Изкуството на интеграцията (присъединяване към самия себе си)“.
Извън всякакъв традиционен метод, на Изток, преди и сега, във високите равнища на школите по Изкуствата, интеграцията (обединението) на самия себе си, е бил винаги основния център, който се е преподавал от сърце на сърце, от учител на ученик.
Стрелата и лъкът, в настоящата книга, отлично илюстрират именно този подход. Такуан Сохо също така говори по въпроса за безцелното изкуство, което в същото време, има само една единствена цел — „Интеграцията на самия себе си“ или т.нар. „постигане“ на Дао.
Би могло да добавим, че методите описани в книгата на професор Херигел, приложими от Майстора, са съвършени. Но следва да се има пред вид, че един метод или система, не е възможно да остане един и същ, без да се съобрази с промяната във времето, с промяната в конструкцията на неговите потребители. Сентенцията: „Туй, което някога е било Дзен, сега вече не е“, за някои може да звучи еретично.
— Но нали, хората се променят и нуждите също?
— Нали Дзен е онова, което успява да доведе човек до висшето Познание, или до т.нар. Просветление? — Тогава, ако приложим традиционните методи, дадени от Майсторите, това не е ли Дзен? — Не е, ако не оказва въздействие върху теб. Една връхна дреха престава да изпълнява предназначението си, щом не предпазва от студ.
Естествено, че размяната на тези въображаеми реплики, цели само едно — да накара читателя да се замисли, как при една Нова архитектура на обществото, в едно ново време, при една нова конструкция на човека — много по-мисловна и съответно духовно подготвена, да се приложи Метода на Майстора, т.е. да го въведе в истинския Дзен, който е постоянно променящ се, затова и неподдаващ се на дефиниция.
Дзен, като форма за човешко себеусъвършенстване е бил създаден от Майсторите, за да служи на хората в различни времена. В този смисъл, консервативното прилагане и затваряне на Дзен традицията, зад високите стени на манастирите и школите, би превърнало Дзен рано или късно в една остаряла форма за човешки напредък. Точно за да не се превърне Дзен в едно „превозно средство, изоставено от конструктора му и попаднало в ръцете на случаен аматьор“, е и настоящата трактовка на проблема за предаването на Дзен традицията и съответно на традицията на Изкуството на стрелба с лък.