Необходимото откъсване и освобождаване от егото, обръщането навътре и ускорения ритъм на живота до достигане на пълно присъствие на съзнанието не се оставят на случая иди на благоприятните условия, а най-малко биват изоставени на самия процес на творчество, който вече изисква цялата сила на практикуващия Изкуството, с надеждата, че желаното съсредоточаване, ще се появи от само себе си. Преди да прави и твори, преди да започне да се посвещава на задачата си и да се адаптира към нея, практикуващият Изкуството, придобива това присъствие на съзнанието и го проверява чрез практика. Но от момента, когато успее да го улови, не просто на редки интервали, но когато може да го придобие сам само за няколко мига, съсредоточаването също като дишането, се свързва със стрелбата с лък. За да започне по-лесно процесът на опъване на лъка и пускане на стрелата, стрелецът, който е коленичил на една страна и е започнал да се съсредоточава, става на крака, церемониално пристъпва към мишената и с дълбок поклон протяга лъка; и стрелата като жертвени дарове, после поставя стрелата, вдига лъка, опъва го и чака в състояние на върховна духовна будност. След пускането на стрелата, подобно на светкавица, и изпускането на напрежението, стрелецът остава в позицията, заета веднага след изстрела, докато, след като бавно издиша, е принуден отново да поеме дъх. Едва тогава, отпуска ръка надолу, покланя се на мишената, и ако няма повече да стреля, спокойно отстъпва назад.
Стрелбата с лък се е превърнала в церемония, която служи като пример за „Великата Доктрина“.
Дори и ако ученикът на този етап, не схваща истинското значение на своите изстрели, той поне разбира защо стрелбата с лък не може да бъде спорт или просто гимнастическо упражнение. Той разбира защо онази нейна част, която се научава технически, трябва да се упражнява до степен на пресита. Ако всичко зависи от това, стрелецът да не си поставя цел и да се разтвори в събитието, тогава външната му реализация трябва да става автоматично, без вече да се нуждае от контролиращия или размишляващия разум.
VI
Точно това майсторство на формата се опитва да постигне японският метод на обучение. Упражнението, повторението и повторението на повтореното, с все по-увеличаваща се интензивност, са отличителни черти на дълги етапи от този път. Това се отнася за всички традиционни изкуства. Демонстрация, пример, интуиция, подражание — това е фундаменталната връзка на инструктора с ученика, въпреки че с въвеждането на нови учебни предмети през последните няколко десетилетия, и европейските методи на обучение също са намерили място тук, при това са прилагани с неоспоримо разбиране. При все това как така, въпреки първоначалния ентусиазъм към всичко ново, японските изкуства са останали недокоснати по своята същност, от всякакви образователни реформи?
Не е лесно да се отговори на този въпрос. И все пак трябва да се направи опит, макар и само да маркираме отговора, с оглед да хвърлим малко повече светлина върху стила на обучение и значението на подражанието.
Японският ученик донася със себе си три неща: добро образование, страстна любов към избраното Изкуство и безкритична почит към своя Учител. Връзката „Учител-ученик“, от древни времена принадлежи към най-важните връзки в живота и поради това предполага от страна на учителя висока отговорност, която отива далеч отвъд обхвата на професионалните му задължения.
В началото, нищо не се изисква от ученика, повече от съзнателното копиране на онова, което му показва Учителят. Като избягва дълги и завъртени наставления и обяснения, Учителят се задоволява с повърхностни команди и не дава отговор на никакви въпроси на ученика. Той безстрастно наблюдава несръчните му усилия, без изобщо да се надява на самостоятелност или инициатива, и търпеливо го чака да израсне и узрее. И двамата имат време: Учителят не назорва ученика, нито пък ученикът се престарава.