Далеч от мисълта да събуди преждевременно практикуващия Изкуството в ученика, Учителят смята за свря първа задача да го направи сръчен занаятчия, който владее отлично своя занаят. Ученикът се подчинява на това му намерение с неуморно трудолюбие. Сякаш няма по-високи стремежи, той се навежда под бремето си с едно тъпо покорство, само за да открие с годините, че формите, които е овладял до съвършенство, вече не го подтискат, а го освобождават. С всеки изминал ден, той става все по-способен да следва всяко вдъхновение, без техническо усилие, а също и като оставя вдъхновението да дойде при него чрез педантично самонаблюдение. Ръката, която води четката, вече е хванала и изпълнила онова, което е плавало пред ума, в същия миг, когато умът е започнал да го оформя, и накрая ученикът вече не знае кое от двете — умът или ръката, е причинител за работата.
Но за да се стигне дотам, за да стане умението „духовно“, е необходима концентрация на всички физически и психически сили, както в Изкуството на стрелбата с лък, което, както ще се види от следващия пример, не можем да подминем.
Един художник сяда пред учениците си. Той преглежда четката си и бавно я подготвя за употреба. Внимателно стрива мастилото, изглажда дългата ивица хартия, която лежи пред него на рогозката, и най-накрая, след като за известно време изпадне в дълбока концентрация, в която той седи като неприкосновен, с бързи, абсолютно сигурни щрихи, рисува картината, в която вече не могат да се нанесат поправки. А и тя не се нуждае от тях, тъй като тази картина служи на класа за модел.
Един майстор на подреждането на цветя, започва урока, като внимателно отвързва връвта, с която са завързани цветята и цъфналите вейки и я оставя встрани, внимателно навита. После оглежда клонките, една по една, след многобройни огледи избира най-хубавите, внимателно ги огъва във формата, която най-точно съответства на ролята, която ще играят, и най-накрая ги поставя в изящна ваза. Цялостната картина изглежда, така, сякаш Майсторът е отгатнал какво точно е зърнала Природата в тъмнината на съня си.
И в двата случая — а аз трябва да се огранича с тях, Майсторите се държат така, сякаш са сами. Те едва удостояват учениците си с поглед, още по-малко с дума. Те изпълняват сякаш предварителните движения обмислено и стегнато, потъват в процеса на вътрешно споделяне и творчество. И за учениците, и за самите тях, това изглежда като самостоятелно събитие, от първите откриващи маневри до готовото произведение. И наистина, целият процес притежава такава изразителна сила, че поразява наблюдателя като картина.
Но защо Учителят не позволява цялата предварителна подготовка, очевидно неизбежна, да бъде извършена от някой опитен ученик? Дали неговите способности да вижда образи и да ги пресъздава пластично, получават нови крила, когато той сам стрива мастилото, като сам отвързва връвта толкова внимателно, вместо да я пререже и да я хвърли? И какво го кара да повтаря този процес, при всеки отделен урок, със същата безмилостна настоятелност да кара учениците да го копират, без ни най-малка разлика? Той се придържа към този традиционен обичай, защото от опит знае, че подготовката за работа едновременно е това, го поставя в необходимото за творчество, състояние, на ума. Съзерцателният, покой, в който той извършва тази подготовка, му дава онова жизненоважно отпускане и изравняване на всичките му сили, онова съсредоточаване и присъствие на съзнанието, без което не може да работи както трябва. Потънал без цел в онова, което върши, той се изправя, лице в лице с онзи миг, когато произведението, трептящо пред него в идеалните си очертания, се реализира сякаш само по себе си. Същото е, и при стъпките, и позите в стрелбата с лък, тук в променена, приспособена форма, един друг вид подготовка има същото значение. И само там, където това не важи, както например при религиозните танцьори и актьори, самоуспокояването и вглъбяването в себе си се практикуват, преди те да се появят на сцената.
Както и в случая със стрелбата с лък, изобщо не може да се поставя под въпрос, че тези Изкуства са церемонии. По-ясно, отколкото Учителят би могъл да го изрази с думи, те казват на учениците, че необходимото състояние на ума за художника се достига само в случай, че подготовката и създаването, техническото и артистичното, материалното и духовното, проектът и обектът, текат заедно без прекъсване. И тук той намира нова тема за подражание. Сега от него се изисква да упражнява съвършен контрол над различните начини за концентрация и самовглъбяване. Имитацията, която вече не се прилага към обективното съдържание, което всеки би могъл да изкопира, с малко повече добра воля, става по-свободна, по-подвижна, по-духовна. Ученикът се вижда на ръба на нови възможности, но в същото време открива, че тяхната реализация не зависи дори в най-малка степен от неговата добра воля.