След като осъзнае, че неговият талант може да оцелее въпреки увеличаващото се напрежение, има една опасност, която много трудно би могла да бъде избегната. Опасност, която стои пред ученика по неговия път към майсторството. Не опасността да пропилее себе си в самодоволство, защото Изтокът не е способен да плаща данък на този култ към егото, но по-скоро опасността да заседнеш при това постижение, която се затвърждава чрез неговия успех и се увеличава от признанието, което получава. С други думи, от това, да се държи, сякаш съществуването му в полето на Изкуството, е начин на живот, който сам свидетелства за собствената си ценност.
Учителят предвижда тази опасност. Внимателно, с изкусността на вещ психолог, той се старае да води ученика във времето и да го отдели от самия него. Това той прави отвреме-навреме, така с оглед на всичко, което ученикът е научил, като посочва, че всичко, което се върши правилно, се постига само в състояние на истинско самоотречение, в което извършителят вече не присъства като „самия себе си“. Тоест в него присъства само духът, един вид будност, в която няма и следа от егото, и поради това тогава духът се простира безгранично през всички разстояния и дълбини, с „очи, които чуват, и уши, които виждат“.
Така Учителят позволява на ученика да пътува напред, през себе си. Но ученикът с нарастваща способност за възприятие, позволява на учителя да внесе в полезрението му нещо, за което често е чувал, реалността на което едва сега започва да става осезаема, въз основа на собствения му опит. Не е съществено какво име ще й даде Учителят, и дали изобщо ще й даде име. Ученикът ще го разбере, дори Учителят да мълчи.
Важното е, че по този начин възниква вътрешно движение. Учителят преследва това състояние, и без да влияе на протичането му с по-нататъшни наставления, които просто биха му попречили, помага на ученика по най-скрития и съкровен начин, който познава, чрез директно прехвърляне на духа, както това се нарича в будистките кръгове. „Също както един използва горяща свещ, за да освети другите“, така и учителят прехвърля духа на истинското изкуство, от едно сърце към друго, така че то може да бъде осветено. Ако това бъде дадено на ученика, той помни, че по-важно от всички външни произведения, колкото и привлекателни да са те, е вътрешното произведение, което той трябва да създаде, ако иска да осъществи призванието си като художник.
Вътрешната работа обаче се състои в това да превърне човека, който е, „аз“-а, който чувства, че е и постоянно открива, че е, в суров материал за обучение и оформяне, чийто завършек е майсторството. В него, Майсторът и човешкото същество се обединяват в нещо по-висше. Защото майсторството доказва своята ценност като форма на живот, само когато живее в безкрайната Истина, и поддържано от нея, се превръща в Изкуство на произхода. Майсторът не търси дълго, той намира. Като последовател на изкуствата той е в ролята на свещеник; като човек, той е последовател на Изкуството, човек, в чието сърце, в цялата му дейност и не-дейност, работа и очакване, съществуване и не-съществуване, е приковал взор Буда. Човекът, изкуството, работата — всичко това е едно. Изкуството на вътрешната работа, която за разлика от външната, не го изоставя. Работата, която той не „върши“, а в която единствено може да „е“, избликва от дълбини, за които денят не знае нищо.
Стръмен е пътят към майсторството. Често нищо не поддържа ученика по време на обучението, освен неговата вяра в Учителя, чието майсторство сега е започнало да му просветва. Той е живият пример за вътрешна работа и всъщност той убеждава ученика, просто с присъствието си.
Колко далеч ще отиде ученикът не зависи от учителя и Майстора. Едва ли той му е показал верния път, когато трябва да го остави да продължи сам. Има още само едно-единствено нещо, което може да направи, за да му помогне да понесе своята самота: той го кара да се отърве от него, от Майстора, като го увещае да отиде, по-далеч от него самия и „да се изкачи върху раменете; на учителя си“.
Където и да го отведе неговият път, ученикът, въпреки че може да изгуби Учителя си от поглед, никога не може да го забрави. С благодарност, голяма, колкото е голяма безкритичната му почит на начинаещ, силна като спасителната вяра на художника, сега той вече може да заема мястото на своя Майстор, готов на всякакви жертви. Безбройни примери от най-близкото минало свидетелстват, че тази благодарност далеч надхвърля измеренията на онова, което е обичайно сред човечеството.