VII
Ден след ден откривах, че все по-лесно навлизам в церемонията на стрелбата с лък, установена от „Великата доктрина“. Изпълнявах я без усилия или, ако бъда по-точен, чувствах, че ме пренасят през нея като насън. Досега предсказанията на Майстора се потвърждаваха. И все пак, аз не можех да предотвратя разсейването на концентрацията си, точно в момента, когато стрелата трябваше да излети. Изчакването в точката на най-голямо напрежение стана толкова уморително, че напрежението ме отпускаше, но и толкова тонизиращо, че постоянно бивах отклоняван от моето самовглъбяване и се Налагаше да насочвам вниманието си към изстрелването на стрелата.
— Спри да мислиш за изстрела! — възкликваше ми Майсторът. — Така няма да има повече начин да се провалиш!
— Не мога да се въздържа — отвърнах аз. — Напрежението става твърде болезнено.
— Чувстваш го, само защото всъщност не си се освободил от себе си. Толкова е просто всичко. Можеш да научиш от най-обикновеното бамбуково листо, какво трябва да стане. То се навежда все по-надолу и по-надолу под тежестта на снега. Изведнъж снегът се плъзга към земята, без да помръдне листото. Остани и ти така в точката на най-голямо напрежение, докато изстрелът не падне от тебе.
И наистина е така: когато напрежението се осъществи; изстрелът трябва да падне, той трябва да падне от стрелеца като снегът от бамбуковото листо, преди стрелецът изобщо да си помисли за това.
Въпреки всичко, което можех да направя или не бях направил, не можех, да изчакам изстрела да „падне“. Както и преди, нямах друга алтернатива, освен да го пусна нарочно. И този упорит провал ме подтискаше още повече, тъй като се обучавах вече трета година. Няма да отрека, че съм прекарал многобройни мрачни, часове, чудейки се, мога ли да оправдая това пилеене на време, което сякаш не ми даваше никаква съществена връзка с онова, което бях научил и преживял досега. Саркастичната бележка на един мой сънародник, че в Япония могат да се вършат и много по-важни неща от това просяшко изкуство, все ми идваше наум, и въпреки че навремето я бях пропуснал покрай ушите си, въпросът му какво възнамерявам да правя с моето Изкуство, ако изобщо някога го изуча, вече не ми изглеждаше напълно абсурден.
Майсторът сигурно е усещал какво ставаше в ума ми. Той, както ми каза по-късно г-н Комачийя, се бе опитал да прочете едно японско въведение във философията, с цел да открие как би могъл, да ми помогне от страна, която аз вече познавах. Но в края на краищата, той изоставил книгата със сърдита физиономия и отбелязал, че сега наистина разбира, че човек, който се интересува от подобни неща, естествено би намерил Изкуството на стрелба с лък, за необикновено трудно за изучаване.
Прекарахме лятната си ваканция край морето, в самотата на тих, мечтателен пейзаж, отличаващ се с изящната си красота. Бяхме взели своите лъкове с нас като най-важна част от екипировката ни. Ден след ден, аз се концентрирах върху пускането на стрелата. Това се превърна за мен в идея-фикс, което ме караше все по-често да забравям предупрежденията на Майстора, че не трябва да се упражнявам в нищо друго, освен в откъсващо от себе си самовглъбяване. Прехвърляйки в ума си всички възможности, стигнах до извода, че грешката не може да бъде там, където Майсторът подозираше, че е: т.е. в липсата на безцелност и отсъствие на егото, а е във факта, че пръстите на дясната ръка твърде здраво притискаха палеца. Колкото по-дълго се налагаше да чакам за изстрела, толкова по-конвулсивно ги притисках едни към други, без да мисля. Точно в този миг, рекох си, трябва да пусна стрелата. И така, аз бях намерил просто и очевидно решение на проблема. Ако, след като обтегна лъка, внимателно отпусна натиска на пръстите върху палеца, идва мигът, когато палецът, вече незадържан, ще се откъсне от мястото си, все едно спонтанно: по този начин стрелата може да излети светкавично и изстрелът очевидно щеше да „падне като сняг от бамбуков лист“. Това откритие ми се предостави не на последно място и заради измамната си прилика с техниката на стрелбата с пушка. Там показалецът бавно се свива, и постепенно намаляващия натиск преодолява и последната съпротива.
Успях много бързо да убедя себе си, че явно съм поел по вярна следа. Почти всяка стрела излиташе гладко и неочаквано, според моя начин на мислене. Естествено, не пропуснах да забележа и обратната страна на този триумф: прецизната работа на дясната ръка изискваше цялото ми внимание. Но аз се успокоявах с надеждата, че това техническо решение постепенно щеше да се превърне за мен в такъв навик, че вече няма да го забелязвам по-нататък, и че ще дойде ден, когато, благодарение на това, ще съм в състояние да пусна стрела, забравил себе си и несъзнателно, в момента на най-голямо напрежение, и че в този случай техническата сръчност ще се превърне в „духовна“. Затъвайки все повече и повече в това убеждение, аз заглуших надигащия се в мен протест, пренебрегвах съветите На жена си, насочени в противоположна посока, и продължавах с чувството на доволство, че съм направил решителна крачка напред.