— Разбира се, има — отвърна Майсторът — и вие лесно можете сами да откриете необходимата цел. Но, ако уцелвате мишената почти с Всеки изстрел, вие не сте нищо повече от стрелец-фокусник, който обича да се показва. За професионалиста, който брои попаденията си, мишената е само някакво си нещастно парче хартия, което той разкъсва на парченца. „Великата Доктрина“ поддържа, че това са чисти дяволски номера. Тя не знае нищо за мишената, поставена на определено разстояние от стрелеца. Тя знае само за целта, в която не можеш да се прицелиш технически, и тя нарича тази цел, ако изобщо я нарича някак, БУДА.
След тези думи, които той изрече така, сякаш се разбираха от само себе си, Майсторът ни каза внимателно да наблюдаваме очите му, докато стреля. Както и, докато изпълняваше церемонията, те бяха почти затворени, и ние не добивахме впечатление, че се прицелва. Ние послушно се упражнявахме да изстрелваме стрелите, без да се прицелваме. Отначало съвсем не ме вълнуваше, къде отиват моите стрели. Дори и случайните попадения не ме вълнуваха, защото знаех, че що се отнася до мен, те са само щастлива случайност. Но в края, това стреляне на посоки, се оказа твърде тежко за мен. Отново се поддадох на изкушението да започна да се безпокоя. Майсторът се преструваше, че не забелязва безпокойството ми, докато един ден не му признах, че съм на края на силите си.
— Тревожиш се ненужно — успокои ме Майсторът. — Изгони от ума си мисълта за уцелването! Можеш да бъдеш Майстор, дори и не всеки твой изстрел да улучва. Улучването на мишената е само външно доказателство и потвърждение на твоята безцелност в най-висшата й степен, на твоята липса на его, твоето самоотрицание, или както ти харесва да наричаш това състояние. Има различни степени на майсторство, и само когато си овладял и последната, можеш да бъдеш сигурен, че няма да пропуснеш целта.
— Тъкмо това не мога да проумея — отвърнах аз. — Мисля, че разбирам какво имате предвид под истинската вътрешна цел, която трябва да бъде улучена. Но как става така, че външната цел, хартиеният диск, се улучват от стрелеца, без той да се прицели, и улучваният а са само външно потвърждение на вътрешни събития — точно тази връзка ми убягва.
— Ти си в плен на илюзия — рече след малко Майсторът — ако си мислиш, че дори и най-грубото разбиране на тези трудни връзки, би ти помогнало. Това са процеси, които са извън обхвата на разбирането. Не забравяй, че дори и в Природата има връзки, които не могат да се разберат, и все пак са Толкова истински, че сме свикнали с тях, сякаш те не могат да бъдат по-различни. Ще ти дам пример, над който често съм умувал. Паякът плете паяжината си, без да знае, че съществуват мухи, които ще се хванат в нея. Мухата, танцуваща безгрижно по слънчевия лъч, се улавя в мрежата, без да знае какво я чака. Но чрез тях двамата, „То“ танцува, и външното, и вътрешното се обединяват в този танц. По същия начин стрелецът улучва мишената, без да се прицелва — нищо повече не мога да кажа.
Колкото и да завладя мислите ми това сравнение — макар че, естествено, не можах да стигна до задоволителен извод нещо в мен отказа да бъде успокоено и не ми позволяваше да продължа да се упражнявам, без да се тревожа. Възражението се оформи в ума ми, като с течение на седмици, придобиваше все по-отчетливи очертания. Ето защо попитах:
— Не е ли по-добре обяснимо, че след толкова години практика, вие неволно вдигате лъка и стрелата с увереността на сомнамбул, така че, въпреки че не се прицелвате съзнателно, улучвате мишената — просто не можете да я улучите?
Майсторът, отдавна свикнал с досадните ми въпроси, поклати глава:
— Не отричам — рече той след кратко мълчание, че в онова, което казваш, има нещо вярно. Аз наистина заставам срещу целта по такъв начин, че съм задължен да я видя, дори и да не обръщам умишлено взора си в тази посока. От друга страна, знам, че това виждане не е достатъчно, не решава нищо, не обяснява нищо, защото виждам целта, сякаш не я виждам.
— Тогава трябва да можете да я уцелите със завързани очи — дръзнах аз.
Майсторът ме погледна така, че се уплаших, че съм го обидил, и ми рече:
— Ела тази вечер да ме видиш.
Седнах срещу него на възглавничка. Той ми подаде чаша чай, но не каза и дума. Така седяхме дълго време. Не се чуваше никакъв звук освен пеенето на чайника върху, горещите въглени. Най-накрая Майсторът стана и ме покани с жест да го последвам. Залата за тренировки бе ярко осветена. Майсторът ми нареди, да сложа восъчна свещ, дълга и тънка като игла; пред мишената, но да не паля лампата в пясъка на мишената. Там беше толкова тъмно, че аз дори не виждах очертанията й, и ако не беше малкото пламъче на свещта, може би щях да гадая, къде е разположена мишената, макар да не можех да позная съвсем точно. Майсторът „изтанцува“ церемонията. Първата му стрела полетя от ослепителната светлина към дълбоката нощ. По звука познах, че е улучил мишената. И втората, улучи. Когато включих лампата под мишената, за свое смайване установих, Че първата стрела се е забила право в центъра, а втората е разцепила стеблото на първата и е преминала през; острието й, преди да се забие до нея. Не се осмелих да извадя стрелите поотделно, а ги отнесох на Майстора заедно с мишената. Той ги огледа критично. „Първият изстрел — каза най-накрая той, — не е кой знае какво, ще си помислиш ти, защото след толкова много години, аз така добре познавам стойката на мишената си, че дори и в пълен мрак трябва да знам къде се намира тя. Може и така да е, и аз не се опитвам да твърдя, че е иначе. Но втората стрела, която е уцелила първата, — какво ще кажеш за нея? Аз, във всеки случай, знам, че не на моя «аз» се пада честта за този изстрел. «То» стреля и «То» улучи. Нека се поклоним на целта, както пред Буда!“